Лайтсонг кимна. Безжизнените стояха с отворени очи. Не мърдаха и не кашляха. Загледан над тях, Лайтсонг внезапно си спомни защо никога не бе изпитал желание да се върне и да провери бойците си. Просто бяха твърде изнервяща гледка.
— Всички навън — каза Лайтсонг.
— Ваша милост? — попита Ларимар. — Не искате ли няколко жреци да останат?
Той поклати глава.
— Не. Ще нося тази фраза лично.
Ларимар се поколеба, но накрая кимна и се подчини.
Според Лайтсонг не съществуваше добър начин да се пазят Заповедни фрази. Оставянето им в ръцете на един бог означаваше риск фразата да се загуби при убийство. Само че колкото повече жреци знаеха фразите, толкова по-възможно беше тайната да се изтръгне от някого с подкуп или изтезания.
Единственият облекчаващ фактор беше Богът крал. Със своята мощна БиоХрома той явно можеше да разбие защитата на Безжизнените по-бързо. Все пак за овладяването на десет хиляди войници щяха да са нужни седмици дори за Бога крал.
Изборът бе оставен на Завърналите се. Те можеха да позволят някои от жреците им да чуят Заповедната фраза, тъй че ако нещо се случеше с бога, жреците да могат да предадат фразата на следващия Завърнал се. Ако богът предпочетеше да не сподели фразата с жреците си, поемаше на раменете си още по-голямо бреме. Преди години Лайтсонг бе решил, че това е глупаво, и беше посветил в тайната Ларимар и още няколко други жреци.
Този път видя благоразумие в това да запази фразата за себе си. При първа възможност щеше да я прошепне на Бога крал. Но само на него.
— Синя долна черта — каза той. — Давам ви нова Заповедна фраза. — Помълча. — Червена пантера. Червена пантера. Една стъпка надясно.
Група Безжизнени най-отпред — тези, които можаха да чуят гласа му — отстъпиха надясно. Лайтсонг пое дъх и затвори очи. Отчасти се беше надявал, че Олмадър е дошла първа и че вече е променила заповедната фраза.
Но не беше. Отвори очи и слезе по стъпалата до пода на склада. Заговори отново, променяйки фразата за друга група. Можеше да го прави само за двайсет или трийсет едновременно — помнеше, че последния път процесът бе отнел часове.
Продължи. Щеше да остави Безжизнените с основните им указания да се подчиняват на слугите, когато съществата трябва да се упражняват или да ходят до лазарета. И да им даде по-низша Заповед, която можеше да се прилага, за да ги местят и да ги карат да се придвижат до определени места, както когато бяха строени в редици извън града да посрещнат Сири, друга, която щеше да ги кара да ходят с градската стража.
Но щеше да има само едно лице с върховна заповед над тях. Едно лице, което да може да ги накара да тръгнат на война. Когато приключеше в това помещение, щеше да продължи и да поеме върховното командване над десетте хиляди на Олмадър.
Щеше да привлече двете армии към себе си. И с това щеше да заеме мястото си в самото сърце на съдбата на две кралства.
48.
Сузеброн вече не си отиваше сутрин.
Сири лежеше сгушена до него. Той спеше кротко, гърдите му се надигаха и отпускаха, белите чаршафи на леглото мятаха около него призматични цветове, реагирайки неизбежно на присъствието му.
Допреди няколко месеца кой дори би си помислил къде щеше да се озове тя? Не само омъжена за Бога крал на Халандрен, но и влюбена в него.
Все още й се струваше удивително. Той беше най-важната религиозна и светска фигура в целия район на Вътрешното море. Беше основата на култа към Многоцветните тонове на Халандрен. Беше същество, вдъхващо страх и мразено от повечето хора в Идрис.
А сега кротко спеше до нея. Бог на цвят и красота, тялото му — съвършено изваяно, като статуя. А какво беше Сири? Не и съвършена, в това беше сигурна. И все пак по някакъв начин му бе донесла нещо, от което той се нуждаеше. Намек за спонтанност. Полъх отвън, неукротен от жреците му или от репутацията му.
Въздъхна, отпуснала глава на гърдите му. Щеше да се плати цена за наслаждението им през последните няколко нощи. „Всъщност сме глупаци — помисли си разсеяно. — Трябва да избягваме само едно нещо: да дадем дете на жреците. Запътили сме се право към пропастта.“
Усети, че й е трудно да се укори много строго. Подозираше, че играта й няма да залъже жреците задълго. Щяха да станат още по-подозрителни или поне да се разочароват, ако продължеше да не им дава наследник. Не можеше да си представи какво щяха да направят, ако продължаваше да печели време.
Каквото и да направеха със Сузеброн, за да променят хода на събитията, трябваше да го направят бързо.
Той се размърда и тя се надигна и го погледна. Той отвори очи и я погали по косата. Удивително колко бързо бяха започнали да се чувстват уютно в интимната си близост.