— Надявах се, че ще можем да го наблюдаваме — каза тя. — Може би да изпреварваме ходовете му.
Вашер сви рамене.
— Не стана. Няма смисъл да се ядосваме за това. Хайде. Мисля, че можем да се срещнем с идриански работници в една от овощните градини, стига да можем да стигнем там на обедната почивка.
Вивена се намръщи.
— Вашер. Не можем да продължаваме така.
— Как?
— Докато бях с Дент, се срещахме с господари на престъпния свят и с политици. С теб се срещаме със селяни по ъгли и на полето.
— Те са добри хора!
— Знам, че са добри хора — отвърна Вивена припряно. — Но наистина ли мислиш, че има смисъл? В сравнение с това, което прави Дент, искам да кажа?
Той се намръщи, но вместо да й възрази, удари безсилно с юмрук по стената.
— Знам. Опитвал съм по други дири, но всичко, което правя, като че ли се оказва на една стъпка зад Дент. Мога да избия бандите му крадци, но той има повече, отколкото мога да разкрия. Опитвал съм да разкрия кой стои зад войната — дори проследих някои нишки, водещи до самия Двор на боговете, — но всички стават все по-мълчаливи. Вече приемат, че войната е неизбежна, и не искат да се окажат на губещата страна.
— Ами жреците? — попита Вивена. — Нали те поднасят нещата на вниманието на боговете? Ако успеем да убедим достатъчно жреци да възразят против войната, може би ще я спрем.
— Жреците непрекъснато си променят мнението — отвърна Вашер и поклати глава. — Не може да се разчита на тях. Повечето от онези, които се изказваха против войната, се огънаха. Дори Нанрова мина на другата страна.
— Нанрова ли?
— Върховният жрец на Стилмарк — отвърна Вашер. — Мислех, че е стабилен — дори се срещна с мен няколко пъти да говорим за съпротивата му против войната. Сега отказва да се виждаме и мина на другата страна. Безцветен лъжец.
Вивена се намръщи. „Нанрова…“
— Вашер. Ние му направихме нещо.
— Какво имаш предвид?
— Дент и екипът му — каза Вивена. — Помогнахме на една банда крадци да ограбят търговец на сол. Приложихме два отвличащи удара, за да прикрием обира. Подпалихме една сграда наблизо и обърнахме една каляска, която минаваше през градината. Беше на един върховен жрец. Мисля, че беше Нанрова.
Вашер изруга.
— Мислиш ли, че може да има връзка? — попита тя.
— Може би. Знаеш ли кои крадци извършиха обира?
— Не.
— Ще проверя — каза той. — Чакай тук.
И тя зачака. Минаха часове. Отначало се опита да поупражни Пробуждането, но вече бе прекарала повечето от деня в това. Умът й бе изтощен и тя откри, че й е трудно да се съсредоточи. Накрая застана до прозореца и загледа ядосано навън. Дент винаги й разрешаваше да ходи с него, когато излизаше да събира информация.
„Само защото е искал да ме държи под око.“ Вече разбираше, че Дент е крил много неща от нея. Вашер просто не държеше да печели благоразположението й.
Не му се свидеше информация обаче, когато го попиташе. Отговаряше й свадливо, но отговаряше. Вивена все още мислеше за разговора им за Пробуждането. Не заради това, което й беше казал. По-скоро за начина, по който го беше казал.
Беше се заблуждавала за него. Вече бе почти сигурна в това. Трябваше да спре да преценява хората. Но беше ли възможно това? Отношенията между хората не се ли основаваха отчасти на преценки? Миналото на човек и поведението му влияеха на отношението й към него.
Отговорът следователно не беше да спре да преценява. Беше по-скоро в това преценките й да са гъвкави. Беше преценила, че Дент е приятел, но не бе трябвало да пренебрегва приказките му, че наемниците нямат приятели.
Вратата се отвори и Вивена подскочи и сложи ръка на гърдите си.
Вашер каза от прага:
— Започни да посягаш към меча, когато те изненадат. Няма смисъл да посягаш към ризата си, освен ако не искаш да я свалиш.
Вивена се изчерви и косата й преля в червено. Мечът, който й беше купил, беше подпрян на стената. Не бяха имали много възможност да се упражняват и тя все още почти не знаеше как да го държи.
— Е? — попита тя, след като Вашер влезе. Навън вече се беше стъмнило и градът започваше да искри от нощните светлини.
— Обирът е бил за прикритие — каза Вашер. — Истинският удар е бил онзи впряг. Дент е обещал на крадците нещо ценно, ако извършат обира и запалят пожар, и двете като отклоняващи удари, за да се докопат до впряга.
— Защо? — попита Вивена.
— Не съм сигурен.
— Пари ли? — попита тя. — Когато Буцата удари коня, падна един сандък. Беше пълен със златни монети.