— Какво стана с тях?
— Не знам. Мислех, че каретата е отвличащ удар. Махнахме се.
— А Дент?
— Нямаше го — отвърна Вивена. — Казаха, че е с крадците.
Вашер кимна, клекна до торбата си и извади някакви дрехи. Смъкна ризата си и оголи мускулестите си — и доста космати — гърди. Вивена примига изненадана и пак се изчерви. Сигурно трябваше да извърне очи, но любопитството й бе твърде силно. Какво правеше той?
За щастие Вашер не свали и панталоните, а просто си облече друга риза. Ръкавите й бяха нарязани на дълги ивици около китките.
— Призова ли — каза тихо, — станете мои пръсти и стиснете каквото трябва.
Маншетите-пискюли се раздвижиха.
— Чакай — каза тя. — Какво беше това? Заповед ли?
— Твърде сложна е за теб — отвърна той, коленичи, разви маншетите на панталоните си и тя видя, че и на тях има ивици плат, като ресни. — Станете като мои крака и им дайте сила — Заповяда той.
Ресните на крачолите се кръстосаха под стъпалата му и се стегнаха. Вивена не оспори твърдението му, че Заповедите са „твърде сложни“. Но все пак ги запомни.
Накрая Вашер заметна опърпаното си наметало, което беше раздрано на няколко места.
— Защити ме — Заповяда и тя видя как много от останалия му Дъх се изцеди в наметалото. После уви въжето около кръста си — беше тънко, но здраво и тя знаеше, че предназначението му не е да държи панталоните му.
Най-сетне взе меча си, Нощна кръв.
— Идваш ли?
— Къде?
— Да заловим някои от тези крадци. Да ги попитаме какво точно е целил Дент с нападението на онзи впряг.
Жегна я страх.
— Защо и аз? Няма ли да ти преча?
— Зависи — отвърна той. — Ако бъдем въвлечени в бой и ти ми се пречкаш, ще е по-трудно. Ако бъдем въвлечени в бой и половината нападнат теб вместо мен, това ще улесни нещата.
— При условие, че не ме защитаваш.
— Именно. — Той я погледна в очите. — Ако искаш да дойдеш, ела. Но не очаквай да те защитавам и — каквото и да правиш — разчитай на себе си.
— Аз не бих направила такова нещо.
Той повдигна рамене.
— Май аз правех предложението. Ти не си пленничка, принцесо. Можеш да правиш каквото поискаш. Просто не ми се пречкай, когато го правиш, разбрано?
— Разбрано. — Тя изстина, щом взе решението си. — Идвам.
Той не се опита да я разубеди. Само посочи меча й и каза:
— Вземи го.
Тя кимна и го стегна на кръста си.
— Извади го.
Тя се подчини и той поправи хватката й.
— Каква полза, ако го държа правилно? — попита тя. — Още не знам как да го използвам.
— Изглежда застрашително и може да накара някой нападащ да спре. Няколко секунди колебание в боя често означават много.
Тя кимна притеснено и прибра оръжието в ножницата. После награби няколко парчета въже.
— Дръж, щом те хвърля — каза на най-късото и го напъха в джоба си.
Вашер я изгледа.
— По-добре да загубя Дъха, отколкото да ме убият — каза тя.
— Малко Пробуждащи ще се съгласят с теб — подхвърли той. — За повечето мисълта да изгубят Дъх е по-плашеща от възможността да умрат.
— Е, аз не съм като повечето — отвърна тя. — Отчасти все още намирам Пробуждането за нечестиво.
Вашер кимна и докато отваряше вратата, каза:
— Сложи останалия си Дъх другаде. Не можем да си позволим да привлечем внимание.
Тя направи гримаса, но се подчини и вкара Дъха в ризата си с проста пасивна Заповед. Беше същото като да издаде неясно измърморена Заповед. Изкарваше Дъха, но оставяше предмета неспособен да действа.
Щом се лиши от Дъха, сивотата се върна. Всичко около нея изглеждаше мъртво.
— Да тръгваме — каза Вашер.
Нощта в Т’Телир бе много по-различна, отколкото в отечеството й. Там човек можеше да види толкова много звезди — все едно някой е пръснал във въздуха ведро с бял пясък. Тук имаше улични лампи, кръчми, ресторанти и домове за забавления. Поради това градът бе пълен със светлини — сякаш самите звезди бяха слезли долу, за да огледат прекрасния Т’Телир. И все пак Вивена все още изпитваше тъга от това колко малко истински звезди вижда в небето.
Всичко това съвсем не означаваше, че местата, през които минаваха, бяха светли. Вашер я поведе по улиците и много скоро се превърна в поредната изгърбена сянка. Оставиха зад себе си уличните светлини и дори осветените прозорци и навлязоха в някакъв бедняшки квартал. Беше едно от местата, в които се беше страхувала да стъпи дори когато живееше на улиците. Нощта сякаш стана още по-тъмна.
А после Вашер спря и посочи някаква сграда: едноетажна, с плосък покрив, широка. Склонът зад нея бе осеян с разни съборетини. Вашер махна на Вивена да изчака, след това вложи останалия си Дъх във въжето и тръгна напред.
Вивена зачака изнервено, присвита до някаква съборетина. „Защо дойдох? — запита се. — Той не ми каза да дойда — каза, че мога да дойда. Можех също толкова лесно да остана.“