— Ей! — извика един от крадците.
— Изведи детето — прошепна й дрезгаво Вашер.
— Как влязохте! — изрева друг от мъжете.
Вашер я погледна с осветеното си око и тя се присви пред погледа му. Кимна, а Вашер се обърна, едната му ръка се стегна в юмрук, другата стисна здраво дръжката на Нощна кръв. Той пристъпи бавно и решително към мъжете, наметалото му тихо прошумоля. Вивена бе готова да изпълни молбата му, но се оказа трудно да откъсне очи от него.
Мъжете извадиха оръжия, но Вашер беше по-бърз.
Нощна кръв, все още в ножницата, порази един в гърдите и тя чу пращене на кости. Друг връхлетя, а Вашер се завъртя на място и замахна с ръка. Пискюлите на ръкава му се задвижиха сами, увиха се около острието на меча на разбойника и го задържаха. Инерцията на Вашер изтръгна оръжието от ръката на мъжа, захвърли го настрани и пискюлите го пуснаха.
Мечът се удари в пръстения под. Пискюлите се увиха около главата на нападателя като пипала на октопод. Вашер го блъсна рязко и го натресе по гръб на пода — и в същото време замахна с прибрания в ножницата Нощна кръв към краката на друг и го събори. Трети се опита да посече Вашер отзад и Вивена извика предупредително. Но наметалото на Вашер изведнъж се задвижи само, изплющя нагоре и сграбчи изненадания мъж за ръцете.
Вашер се обърна рязко, с изкривено от ярост лице, и замахна с Нощна кръв към оплетения в наметалото мъж. Вивена се присви при звука на трошащи се кости и се извърна. Опита се да отвори клетката с треперещите си пръсти.
Беше заключена, разбира се. Тя изтръгна Дъх от едно от въжетата си и се опита да Пробуди ключалката, но не успя.
„Метал — помисли си. — Разбира се. Не е било живо, затова не може да се Пробуди.“
Издърпа от ризата си нишка, като се мъчеше да не обръща внимание на виковете зад себе си. Вашер започна да реве с цяло гърло, докато се биеше, загубил всякакво подобие на хладнокръвен професионален убиец. Беше наистина разгневен.
Тя вдигна нишката и Заповяда:
— Отключи неща.
Нишката леко потрепери, но когато я пъхна в ключалката, не последва нищо.
Тя върна Дъха си, вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои, и затвори очи.
„Трябва да предам намерението точно. Да влезе вътре, да се извие и да дръпне резето.“
— Извий неща — промълви тя и пъхна отново нишката. Тя се завъртя и се чу изщракване. Вратата се отвори. Шумът от боя отзад секна, макар че още се чуваха стонове.
Вивена върна Дъха си и бръкна в клетката. Момичето се присви, проплака и скри лицето си с ръце.
— Аз съм добра — каза Вивена. — Дойдох да ти помогна.
Но момичето се задърпа и изпищя. Вивена се обърна и погледна към Вашер.
Той стоеше до огъня навел глава, подът около него беше осеян с тела. В едната си ръка държеше Нощна кръв, върхът на ножницата бе отпуснат на пръстения под. И незнайно защо й се стори по-голям, отколкото допреди няколко мига. По-висок. По-широк в раменете. По-застрашителен.
Другата ръка на Вашер беше на дръжката на Нощна кръв. Закопчалката на ножницата беше отключена и от острието струеше черен дим. Част от него се стелеше надолу към земята, другата се виеше към тавана, сякаш не можеше да реши.
Ръката на Вашер трепереше.
„Извади… ме… — промълви далечен глас в главата й. — Убий ги.“
Повечето мъже все още мърдаха на пода. Вашер започна да измъква острието. Беше съвсем черно и сякаш засмукваше светлината от огъня.
„Това не е добре“, помисли Вивена.
— Вашер! Вашер, момичето не иска да излезе от клетката.
Той бавно извърна лице към нея. Очите му лъснаха като стъклени, невиждащи.
— Ти ги надви, Вашер. Няма нужда да вадиш меча.
„Да… да, има…“
Вашер примига и най-сетне я видя. Натика Нощна кръв в ножницата, тръсна глава и тръгна към нея. Изрита нечие тяло по пътя си и мъжът изпъшка.
— Безцветни чудовища — измърмори Вашер и надникна в клетката. Вече не изглеждаше толкова голям и тя реши, че трябва да е било илюзия от светлината на огъня. Вашер бръкна в клетката и протегна ръце. И странно, детето тръгна към него, вкопчи се в гърдите му и заплака. Вивена гледаше стъписана. Вашер вдигна детето — в очите му блестяха сълзи.
— Познаваш ли я? — попита Вивена.
Той поклати глава.
— Срещал съм се с Нанрова и знам, че има малки деца, но никога не съм ги виждал.
— Как тогава? Защо дойде при теб?
Той не й отговори. Каза само:
— Да се махаме. Ще дойдат още.
И сякаш почти му се искаше да стане точно така.
Вървяха към богатите квартали на Т’Телир. Вашер мълчеше, момичето също. Вивена дори се притесни за ума на детето. Явно бе преживяло два много тежки месеца.
Излязоха от бордеите и щом стигнаха до осветените улици, Вашер спря, пусна момичето на земята и каза: