Вивена спря и го погледна изненадано.
— Така ли?
Вашер сви рамене.
— Винаги е лесно да се обвиняват жреците. Удобни изкупителни жертви са — в края на краищата всеки със силна вяра, различна от твоята, трябва да е или побъркан фанатик, или лъжлив манипулатор.
Вивена отново се изчерви.
— Съжалявам. Не исках да прозвучи точно така. — Изсумтя, обърна се и тръгна напред. — Казах ти. Не ме бива с думите.
— Няма нищо — отвърна тя. — Свиквам вече.
Той мълчеше.
„Добър човек е — помисли тя. — Или поне искрен човек, който се опитва да е добър.“ Почувства се донякъде глупаво от това, че бе направила поредната преценка.
Но знаеше, че няма да може да живее — че няма да може да взаимодейства със света, — без да прави преценки. Така че прецени Вашер. Не както беше преценила Дент, който говореше забавни неща и й даваше онова, което тя очакваше да види. Прецени Вашер по това, което бе видяла, че прави. Как заплака, като видя държаното в плен дете. Как го върна на баща му с единствена надежда — възможността да помоли за мир. Живееше бедно, посветил се на предотвратяването на една война.
Беше груб. Беше жесток. И с ужасен нрав. Но беше добър. И докато вървеше до него, тя се чувстваше в безопасност за първи път от много време.
50.
— И тъй, всеки от нас има по двайсет хиляди — каза Блашуивър, докато вървеше с Лайтсонг по каменната пътека около арената.
— Да — отвърна Лайтсонг.
Жреци, придворни и слуги ги следваха, макар двамата богове да бяха отказали носилки и слънчобрани. Вървяха сами, един до друг. Лайтсонг в златно и червено. Блашуивър, този път поне, с рокля, която можеше да мине и за скромна.
„Удивително колко добре изглежда — неволно помисли той. — Когато отдели малко време да прояви самоуважение.“ Не знаеше със сигурност защо не му харесва разголена. Може би беше бил прекалено целомъдрен в предишния си живот.
Или може би просто беше такъв сега. Присмя се тъжно на себе си. „Колко всъщност мога да виня старото си аз? Онзи мъж е мъртъв. Не той се е въвлякъл в кралската политика.“
Арената се запълваше и — рядко зрелище — щяха да присъстват всички богове. Само Уедърлав закъсняваше, но той често бе непредсказуем.
„Предстоят важни събития — помисли Лайтсонг. — Назрявали са вече от години. Защо трябва да съм в центъра им?“
Сънищата му предната нощ бяха наистина странни. Най-сетне никакви видения за война. Само луната. И някакви странни лъкатушещи проходи. Като… тунели.
Някои богове му кимаха, докато минаваше покрай павилионите им… Други обаче му се мръщеха, а трети просто го пренебрегнаха. „Каква странна система на управление — помисли той. — Безсмъртни, които живеят само по десетина-двайсет години — и които никога не са виждали външния свят. И все пак хората ни вярват.
Хората ни вярват.“
— Мисля, че трябва да си споделим Заповедните фрази, Лайтсонг — подхвърли Блашуивър. — Тъй че всеки от нас да разполага и с четирите, просто за всеки случай.
Той не каза нищо.
— Виж ти каква тълпа — продължи Блашуивър. — И толкова малко от тях ми обръщат внимание. Доста неучтиво от тяхна страна, не мислиш ли?
Лайтсонг сви рамене.
— О, добре — каза тя. — Може би просто са… как да го кажа? Изумени и онемели?
Лайтсонг се усмихна, спомнил си разговора им отпреди няколко месеца и деня, в който бе започнало всичко това. Блашуивър го погледна с копнеж.
— Несъмнено — отвърна той. — Или може би всъщност просто те пренебрегват. За да ти направят комплимент.
Блашуивър се усмихна.
— И как точно пренебрегването ми прави комплимент?
— Провокира възмущението ти — каза Лайтсонг. — А всички знаем, че когато си възмутена, си в най-добрата си форма.
— Харесваш формата ми значи?
— Бива я. За съжаление не мога да ти направя комплимент, като те пренебрегна като другите. Виждаш ли, само истинското ти, искрено пренебрегване би осигурило желания комплимент. Всъщност аз съм безпомощен и неспособен да те пренебрегна. Искрено се извинявам.
— Разбирам — каза Блашуивър. — Поласкана съм. И все пак като че ли си доста добър в пренебрегването на някои неща. На собствената ти божественост например. На доброто възпитание. На женските ми хитрости.
— Не бих казал, че си хитра, скъпа. Хитър е този, който има грижливо скрита кама в резерва. Ти по-скоро си като човек, който буквално прегазва противника си. Но знаеш ли, всъщност имам друг метод да се справя с теб. Предполагам, че ще го намериш за доста ласкателен.
— Не знам защо се съмнявам.
— Би трябвало да имаш повече вяра в мен — каза той усмихнато. — Все пак съм бог. В своята божествена мъдрост съм осъзнал, че единственият начин да направя истински комплимент на личност като теб, Блашуивър, е да съм много по-привлекателен, интелигентен и интересен от теб.