— Я виж ти — рече един от мъжете, които ровеха в торбата му. — Какво пък е това?
На Вашер му се струваше интересно, че мъжете, които пазят тъмниците, обикновено се оказват също толкова лоши, ако не и по-лоши от онези, които пазят. Може би това бе преднамерено. На обществото като че ли му беше все едно дали такива мъже са извън килиите, или вътре, стига да стоят настрана от по-почтените хора.
Ако изобщо съществуваше такова нещо.
Единият страж извади от торбата му дълъг предмет, увит в бял лен. Подсвирна, щом разви плата и вдигна дълъг меч с тънко острие в сребърна ножница. Дръжката беше чисто черна.
— От кого мислите, че е откраднал това?
Главният страж го изгледа накриво. Сигурно се чудеше дали Вашер не е някакъв благородник. Макар Халандрен да нямаше аристокрация, много съседни кралства си имаха своите лордове и лейди. Но кой лорд щеше да носи бозаво кафяво наметало, разпрано на няколко места? Кой лорд щеше да има синини от кръчмарски бой, петдневна брада и ботуши, протрити от години ходене? Стражът извърна глава, явно убедил се, че Вашер не е никакъв лорд.
Беше прав. И грешеше.
— Дай да го видя това — каза главният страж и взе меча. Изсумтя, явно изненадан от тежестта му. Завъртя го в ръце и забеляза закопчалката, затягаща дръжката към ножницата, за да не може острието да се вади. Разкопча я.
Цветовете в помещението се изостриха. Не станаха по-ярки — не като на елека на пазача, когато се доближи към Вашер. Станаха просто по-силни. По-наситени. Червеното стана ръждивочервено. Жълтото се втвърди до златисто. Синьото се доближи към морскосиньо.
— Внимавай, приятел — каза Вашер. — Този меч може да е опасен.
Стражът вдигна глава. Всички мълчаха. После стражът изсумтя и се отдалечи от килията на Вашер, понесъл меча. Другите двама го последваха с торбата на Вашер и влязоха в стаята на пазачите в края на коридора.
Вратата се затръшна с бумтене. Вашер мигновено коленичи до купчината слама и избра шепа здрави стръкове. Измъкна няколко нишки от наметалото си — беше започнало да се разнищва отдолу — и овърза сламата във формата на малка човешка фигурка, висока четири-пет пръста, с възлести ръце и крака. Отскубна косъм от едната си вежда и го намести на главата на сламената фигура, а после бръкна в ботуша си и измъкна яркочервено шалче.
А после Дъхна.
Изтече от него и лъхна във въздуха, прозрачно и в същото време лъчисто, като цвета на масло по вода на слънцето. Вашер усети как го напусна: БиоХроматичен дъх го наричаха учените. Повечето хора го наричаха просто Дъх. Всеки индивид имаше по един. Или поне така беше обикновено. Едно лице, един Дъх.
Вашер имаше някъде около петдесет Дъха, едва колкото да достигне Първото извисяване. Това, че имаше толкова малко, го караше да се чувства беден в сравнение с онова, което бе таил някога в себе си, но мнозина щяха да смятат петдесет Дъха за голямо съкровище. За жалост Пробуждането дори на една малка фигурка, направена от органичен материал — с част от собственото ти тяло за фокус, — изцеди около половината му Дихания.
Щом всмука Дъха, сламената фигурка потръпна. Яркочервеното шалче в ръката на Вашер помръкна до сиво. Той се наведе, като си представи какво иска да направи фигурката, и изпълни последната стъпка в процеса, като даде Заповедта:
— Донеси ключове.
Сламената фигурка се изправи и повдигна единствената си вежда към него.
Вашер посочи към стаята на тъмничарите. Оттам се чуха изумени викове.
„Няма много време“, помисли той.
Сламеният индивид затича по пода, после скочи и изхвърча между решетките. Вашер смъкна наметалото си и го просна на пода. Имаше съвършената форма на човек, с раздраното, съответстващо на белезите по тялото на Вашер, с качулката със срязани дупки, съответстващи на очите му. Колкото по-близо беше един предмет до човешка фигура, толкова по-малко Дихания трябваха, за да се Пробуди.
Вашер се наведе, като се мъчеше да не мисли за дните, когато бе имал достатъчно Дихания, за да Пробуди, без да го е грижа за форма или фокус. Друго време беше онова. Потръпна, после отскубна кичур коса от главата си и я пръсна по качулката на наметалото.
И Дъхна отново.
Отне му останалия Дъх. След като той си отиде — наметалото се разтрепери, а шалчето изгуби останалия си цвят, — Вашер се почувства по-… смътен. Да изгуби човек Дъха си не беше фатално. Всъщност Диханията в повече, с които боравеше Вашер, бяха някога на други хора. Не знаеше кои са били те; не беше събирал тези Дихания сам. Бяха му дадени. Но, разбира се, нали така уж ставаше винаги. Човек не можеше да отнеме Дъх насила.