Тя поклати глава, все така взряна в очите му.
— Не мога да реша кое чувство към теб е по-силно, Лайтсонг. Любовта ми или разочарованието ми.
Той хвана ръката й и я целуна.
— Приемам и двете, Блашуивър. С чест.
А след това се обърна и тръгна към ложата си. Уедърлав беше пристигнал. Оставаше да се появи само Богът крал… и съпругата му. Тя пък защо се бавеше? Обикновено идваше на арената много по-рано.
Блашуивър продължаваше да стои на пътеката, където я беше оставил, загледана към него.
Сири крачеше, обкръжена от слугините си в кафява униформа. Десетки грижи кръжаха в главата й.
„Първо отивам при Лайтсонг — каза си тя, прехвърляйки плана в ума си. — Няма да изглежда странно — често сме седели заедно на тези неща.“
Потръпна нервно.
„Изчаквам да пристигне Сузеброн. После питам Лайтсонг дали можем да поговорим насаме, без слугите или жреците ни. Обяснявам какво съм разкрила за Бога крал. Казвам му как държат Сузеброн в плен. После ще видим какво ще направи той.“
Най-големият й страх беше, че Лайтсонг вече го знае. Можеше ли и той да е част от целия заговор? Вярваше му повече, отколкото на всеки друг, освен Сузеброн, но нервите я караха да подлага на съмнение всичко и всеки.
Преминаваше от стая в стая, всяка украсена в своята цветна тема. Вече не забелязваше колко са ярки.
„Ако Лайтсонг се съгласи да помогне, изчаквам почивката. Щом жреците напуснат пясъка, Лайтсонг отива и говори с някои от другите богове. Всеки от тях отива при своите жреци и им нарежда да започнат дискусия на арената защо Богът крал никога не им говори. Принуждават жреците на Бога крал да го оставят да представи защитата си.“
Не й харесваше, че трябва да зависи от жреците, дори от тези, които не бяха от жречеството на Сузеброн, но това като че ли беше най-добрият начин. Освен това, ако жреците на различните богове откажеха да изпълнят нарежданията им, Лайтсонг и другите щяха да разберат, че авторитетът им се подронва от собствените им слуги. Тъй или иначе, Сири разбираше, че навлиза в много опасна територия.
„Аз започнах в опасна територия — помисли си тя, докато напускаше официалните стаи и продължи по външния коридор. — Мъжът, когото обичам, е заплашен със смърт, а всяко дете, което родя, ще ми бъде отнето.“ Или трябваше да действа, или да остави жреците да я разиграват. Двамата със Сузеброн бяха в съгласие. Най-добрият план беше да…
Забави ход. В края на коридора, пред вратите навън към двора, стоеше малка група жреци с няколко Безжизнени войници. Вечерната светлина очертаваше силуетите им. Жреците се обърнаха към нея и един я посочи.
„Цветове! — помисли Сири и се обърна рязко. Отзад по коридора се приближаваше друга група жреци. — Не! Не сега!“
Двете групи я обкръжиха. Сири помисли да бяга, но накъде? Да се втурне в дългата си рокля и да си пробие път през слуги и Безжизнени… беше безнадеждно. Вдигна брадичка — изгледа високомерно жреците — и задържа косата си под пълен контрол.
— Какво означава това?
— Ужасно съжаляваме, Съсъд — каза същият жрец. — Но беше решено, че не бива да се показвате публично във вашето състояние.
— Моето състояние? — попита ледено Сири. — Що за глупост е това?
— Детето, Съсъд — каза жрецът. — Не можем да рискуваме да се изложи на опасност. Има мнозина, които биха се опитали да ви навредят, ако разберат, че носите дете.
Тя замръзна. „Детето? — помисли стъписана. — Как биха могли да знаят, че със Сузеброн наистина сме започнали…“
Но не. Щеше да знае, ако носеше дете. Но пък уж трябваше да спи с Бога крал вече от месеци. Времето беше достатъчно, за да започне бременността да личи. Щеше да прозвучи достоверно за хората в града.
„Глупачка — каза си наум, обзета от паника. — Ако вече са намерили с кого да заменят Бога крал, всъщност не им трябва да им нося дете. Трябва просто да накарат всички да си помислят, че съм бременна!“
— Няма никакво дете — заяви тя. — Вие просто чакахте — просто печелехте време, докато имате повод да ме затворите.
— Моля ви, Съсъд — каза друг от жреците и даде знак на един Безжизнен да я хване за ръката. Тя не се възпротиви. С усилие запази спокойствие и погледна жреца в очите.
Той извърна поглед.
— Така ще е най-добре. За ваше добро е.
— Не се съмнявам — отвърна тя рязко, но се остави да я поведат обратно към покоите й.
Вивена седеше сред тълпите, наблюдаваше и чакаше. Отчасти се чувстваше глупаво, че се показва на открито толкова явно. Само че тази нейна част — предпазливата идрианска принцеса — напоследък все повече и повече си кротуваше.
Хората на Дент я бяха намерили, когато се криеше в бордеите. Може би беше в по-голяма безопасност сред тълпите с Вашер, отколкото в онези мръсни улички, особено след като се сливаше с околните толкова добре. Не беше осъзнавала колко добре може да се чувства с панталони и туника в ярки цветове — и напълно незабележима.