Усети приближаването на Вашер. Не само имаше много Дъх, но я наблюдаваше и тя можеше да долови погледа му. Обърна се и го различи сред тълпата. Изпъкваше много повече от нея в тъмното си опърпано облекло.
— Поздравления — каза той, след като дойде и я хвана за ръката.
— Защо?
— Скоро ще ставаш леля.
— Какво?!
— Сестра ти е бременна — каза той. — Жреците ще направят изявление по-късно тази вечер. Богът крал явно е останал в двореца си, за да отпразнува.
Вивена стоеше стъписана. „Сири? Бременна?!“ Сири, която все още беше малко момиченце в представите й, носеща дете на онова нещо в двореца. И все пак не се ли бореше сега самата тя да опази онова нещо на трона му?
„Не. Не съм простила на Халандрен, макар и да се уча да не го мразя. Не мога да позволя Идрис да бъде нападнат и унищожен.“
Обзе я паника. Изведнъж всичките й планове й се сториха безсмислени. Какво щеше да направи Халандрен със сестра й, след като получеха наследника си?
— Трябва да я изведем — промълви тя неволно. — Вашер, трябва да я спасим.
Той мълчеше.
— Моля те, Вашер — прошепна тя. — Тя е сестра ми. Мислех, че ще я защитя, като предотвратим тази война, но ако догадката ти е вярна, то самият Бог крал е един от тези, които искат да завладеят Идрис. Сири няма да е в безопасност с него.
— Добре — каза Вашер. — Ще направя каквото мога.
Вивена кимна и отново се обърна към арената. Жреците се оттегляха.
— Къде отиват?
— При боговете си — каза Вашер. — Да потърсят Волята на Пантеона в официалното гласуване.
— За войната ли? — попита тя смразена.
Вашер кимна.
— Да. Време е.
Лайтсонг чакаше под навеса си. Двама слуги му вееха с големи ветрила. В едната си ръка държеше чаша изстуден сок, а масичката отстрани бе отрупана с изобилни блюда.
„Блашуивър ме въвлече в това — помисли той. — Защото се притеснява, че Халандрен ще бъде ударен изненадващо.“
Жреците се съветваха с боговете си — бяха коленичили пред своите Завърнали се с наведени глави. Така действаше управлението в Халандрен. Жреците обсъждаха вариантите, а след това търсеха волята на своите богове. Това щеше да се превърне във Волята на Пантеона. Тя пък щеше да се превърне във Волята на самия Халандрен. Само Богът крал можеше да наложи вето над решение на пълния Пантеон.
А той бе решил да не присъства на това събрание.
„Толкова ли е доволен от това, че е направил дете, че изобщо да не се притеснява за бъдещето на народа си? — помисли ядосано Лайтсонг. — Надявах се, че е по-умен.“
Ларимар се приближи. Макар да беше стоял долу с другите върховни жреци, не беше предложил никакво мнение. Но пък Ларимар обикновено предпочиташе да не споделя мислите си.
Върховният жрец коленичи пред него.
— Моля да ни удостоите с волята си, Лайтсонг, боже наш.
Лайтсонг не реагира. Впери поглед нагоре, над откритата арена, където се издигаше навесът на Блашуивър, ярък на гаснещата вечерна светлина.
— О, боже — каза Ларимар. — Моля те. Дай ми знанието, което търся. Трябва ли да тръгнем на война с нашите родственици идрианците? Са ли те бунтовници, които трябва да бъдат усмирени?
На арената вече се връщаха жреци от смирените си молитви пред своите богове. Всеки държеше високо флаг, указващ волята на техния бог или богиня. Зелен за благоприятен отговор. Червен за неодобрение на молбата. В този случай зеленото означаваше война. Дотук петима от връщащите се седем вееха зелено.
— Ваша милост? — попита Ларимар.
Лайтсонг се изправи. „Гласуват, но каква полза от гласовете им? — помисли, докато излизаше изпод навеса. — Нямат никаква власт. Само два гласа всъщност са важни.“
Още зелено. Флаговете заплющяха, щом жреците затичаха надолу по пътеките. Арената забръмча от човешки гласове. Виждаха неизбежното. Ларимар го следваше. Трябваше да е разочарован този човек. Защо никога не го показваше?
Лайтсонг се запъти към павилиона на Блашуивър. Почти всички жреци бяха получили отговорите си и почти всички носеха зелени флагове. Висшата жрица на Блашуивър все още беше на колене пред нея. Блашуивър, разбира се, изчакваше драматичния момент.
Лайтсонг спря до навеса й. Блашуивър се беше излегнала вътре и го гледаше спокойно, макар че той успя да долови тревогата й. Познаваше я твърде добре.
— Ще оповестиш ли волята си? — попита тя.
Той извърна поглед към арената долу.
— Ако се противопоставя, тази декларация няма да означава нищо. Боговете могат да крещят „война!“, докато посинеят, но аз командвам армиите. Ако не им отстъпя Безжизнените си, Халандрен няма да спечели никаква война.