„Мъжът там долу — каза Нощна кръв. — Богът в двореца. Той държи властта да започне тази война. Ти не искаш да започне тази война. Затова той е зъл.“
— Защо това го прави зъл?
„Защото ще направи това, което ти не искаш да направи.“
— Не го знаем със сигурност — отвърна Вашер. — А и кой може да каже дали моята преценка е най-добрата?
„Най-добрата е. Хайде. Да го убием. Ти каза, че войната е зло. Той ще започне война. Той е зъл. Нека да го убием. Да го убием.“
Мечът се възбуждаше все повече. Вашер го усещаше — усещаше опасността в острието му, извратената сила на Диханията, изтръгнати от живи души и натикани в нещо неестествено. Можеше да си представи как изригват навън, черни и покварени, извиват се във вятъра. Притеглят го към Лайтсонг. Тласкат го към убийство.
— Не — каза Вашер.
Нощна кръв въздъхна и му напомни:
„Затвори ме в килер. Би трябвало да се извиниш.“
— Няма да се извиня, като убия някого.
„Просто ме хвърли там — каза Нощна кръв. — Ако той е зъл, ще се убие сам.“
Това стъписа Вашер. Цветове! Мечът сякаш ставаше все по-коварен с всяка година, макар Вашер да знаеше, че просто си въобразява. Пробудените предмети не се променяха, не се развиваха. Бяха просто това, което бяха.
И все пак идеята беше добра.
— Може би по-късно — каза Вашер и обърна гръб на сградата.
„Страх те е“, каза Нощна кръв.
— Ти не знаеш какво е страх — отвърна Вашер.
„Знам. Не обичаш да убиваш Завърнали се. Страх те е от тях.“
Мечът грешеше, разбира се. Но от друга страна, Вашер разбираше, че колебанието му наистина прилича на страх. Отдавна не си беше имал работа със Завърнали се. Твърде много спомени. Твърде много болка.
Запъти се към двореца на Бога крал. Зданието беше старо, много по-старо от обкръжаващите го палати. Някога това място бе представлявало крайморски външен пост с изглед над залива. Никакъв град. Никакви цветове. Само суровата черна кула. Стана му смешно, че се е превърнала в дом за Бога крал на Многоцветните тонове.
Пъхна Нощна кръв в ремъка на гърба си и скочи от стената към двореца. Пробудените пискюли около краката му придадоха допълнителна сила да прескочи двайсетината стъпки разстояние. Удари се в стената на зданието и гладките блокове оникс ожулиха кожата му. Той завъртя пръсти и пискюлите на ръкавите му се вкопчиха в издатината над него и го задържаха.
Вдиша. Коланът на кръста му — опрян на кожата му, както винаги — се Пробуди. Цветът се изцеди от кърпата, вързана за крака му под панталоните.
— Изкачи неща, сграбчи неща и ме издърпай нагоре — Заповяда той. Три Заповеди в един Пробуден, трудна задача за някои. За него обаче се беше превърнала в нещо толкова просто като мигането.
Коланът се развърза, много по-дълъг, отколкото изглеждаше увит около кръста му. Двайсет и петте стъпки въже запълзяха нагоре по стената на сградата и се пъхнаха в един прозорец. След секунди въжето изтегли Вашер нагоре. Сътворени добре, Пробудените предмети можеха да имат много повече сила от обикновените мускули. Веднъж бе видял как няколко въжета, не много по-дебели от неговото, вдигат и мятат канари по вражеско укрепление.
Отпусна хватката на пискюлите и издърпа Нощна кръв, след като въжето го вкара в зданието. Приклекна и очите му затърсиха в тъмното.
Стаята беше празна. Той върна предпазливо Дъха си, след което нави въжето около ръката си в хлабава намотка, изправи се и тръгна крадешком напред.
„Кого ще убием?“, попита Нощна кръв.
„Не винаги става въпрос за убиване“, отвърна Вашер.
„Вивена. Тук вътре ли е?“
Мечът отново се опитваше да тълкува мислите му. Затрудняваше се с неща, които не бяха напълно оформени в главата на Вашер. Повечето мисли, минаващи през човешкия ум, бяха смътни и мимолетни. Проблясъци на образ, звук или миризма. Направени връзки, изгубени и отново възстановени. Такива неща Нощна кръв трудно можеше да изтълкува.
Вивена. Източникът на много от неприятностите му. Работата му в града беше по-лесна, докато можеше да предполага, че тя съдейства на Дент доброволно. Тогава поне можеше да я вини.
„Къде е тя? Тук ли е? Не ме харесва, но аз я харесвам.“
Вашер се поколеба в тъмния коридор.
„Нима?“
„Да. Тя е мила. И е хубава.“
Мила и хубава — думи, които Нощна кръв всъщност не разбираше. Просто беше научил кога да ги използва. Все пак мечът предлагаше мнения и рядко лъжеше. Сигурно наистина харесваше Вивена, макар да не можеше да обясни защо.
„Напомня ми на Завърнала се“, каза мечът.
„Аха — помисли Вашер. — Разбира се. Логично.“
„Какво?“, попита Нощна кръв.