— Сграбчи други неща без мен — каза бързо Вашер, след като дръпна наметалото на един от падналите и го Пробуди. Второто наметало се развъртя във въздуха и събори друг мъж, когото Вашер уби с камата си. Изрита трети, отхвърли го назад и се хвърли към Нощна кръв.
Още трима обаче изскочиха от близките стаи и го отрязаха. Бяха от същия тип едри грубовати мъже, които вече се биеха за меча. Навсякъде около него — мъже. Десетки. Вашер изрита, счупи нечий крак, но един извади късмет и издърпа наметалото от ръцете му. Други се нахвърлиха върху него. А след това ново Пробудено въже изплющя във въздуха и овърза краката му.
Вашер посегна към дрехата си.
— Твоят Дъх към… — започна, за да извлече малко Дъх за атака, но трима мъже сграбчиха ръката му. За секунди беше увит и стегнат в Пробуденото въже. Наметалото му продължаваше да се бори срещу трима, които се мъчеха да го насекат, но самият Вашер беше безпомощен.
Някой излезе от стаята вляво.
— Дент — изсъска Вашер.
— Скъпи приятелю — каза Дент и кимна на един от лакеите си — Тонк Фах — към коридора, водещ към стаята на кралицата. След това клекна до Вашер. — Радвам се да те видя.
Вашер изръмжа.
— Словоохотлив както винаги — каза с въздишка Дент. — Знаеш ли какво е най-хубавото в теб, Вашер? Ти си стабилен. Предсказуем. Предполагам, че и аз, в известен смисъл. Трудно е да живееш толкова дълго като нас двамата, без да влизаш в шаблони, нали?
Вашер не отвърна, макар че се опита да извика, докато няколко мъже запушваха устата му. Забеляза доволен, че е свалил цяла дузина противници, преди да успеят да го спрат.
Дент изгледа накриво падналите войници.
— Наемници. Никой риск не е прекалено голям, стига плащането да е добро — каза и намигна на Вашер. След миг добродушието му изчезна. — А ти винаги си бил моето плащане, Вашер. Дължа ти. За Шашара още повече. Чакахме тук цели две седмици: знаехме, че рано или късно милата принцеса Вивена ще те прати да спасиш сестра й.
Тонк Фах се върна с нещо, увито в одеяло. Нощна кръв.
Дент го погледна накриво и каза с гримаса:
— Хвърли го това някъде далече.
— Не знам, Дент — отвърна Тонк Фах. — Някак си мисля, че трябва да го задържим. Може да е много полезен… — Алчна страст започваше да блести в очите му, страст да извади Нощна кръв, да го използва. Да унищожава злото. Или всъщност просто да унищожава.
Дент стана и дръпна вързопа. После перна Тонк Фах по темето.
— Оу! — ревна Тонк Фах.
— Спри да хленчиш — скастри го Дент. — Току-що ти спасих живота. Иди виж кралицата и после разчисти тук. Аз ще се погрижа за меча.
— Винаги ставаш гаден, като видиш Вашер — изръмжа недоволно Тонк Фах и се затътри по коридора.
Дент уви грижливо Нощна кръв. Вашер го гледаше с надежда страстта да се появи и в неговите очи. За жалост Дент имаше твърде силна воля, та мечът да го завладее. Имаше почти толкова дълга биография като Вашер.
— Смъкнете му всички Пробудени дрехи — каза Дент на хората си. — После го овесете в ей онази стая. Двамата трябва да си поговорим за онова, което направи на сестра ми.
52.
Лайтсонг седеше в една от стаите на палата си, обкръжен от труфила, с чаша вино в ръка. Въпреки много късния час влизаха и излизаха слуги, трупаха мебели, картини, вази и малки статуи. Всичко, което можеше да се мести.
Богатствата лежаха по пода на купища. Лайтсонг се беше изтегнал на дивана, без да обръща внимание на празните блюда и счупени чаши, които не бе разрешил на слугите да изнесат.
Влязоха двама слуги, понесли диван в червено и златно. Пуснаха го на пода до отсрещната стена и едва не събориха куп навити килими. Лайтсонг ги погледа, докато излизаха, след което допи виното, пусна празната чаша на пода до другите и протегна ръка за нова, пълна. Един слуга му я поднесе, както винаги.
Не беше пиян. Не можеше да се напие.
— Чувствал ли си изобщо — каза Лайтсонг, — че сякаш става нещо? Нещо много по-голямо от теб? Като картина, от която можеш да видиш само едно крайче, колкото и да примижаваш и да я оглеждаш?
— Всеки ден, ваша милост — отвърна Ларимар. Седеше на трикрако столче до дивана на Лайтсонг. Както винаги наблюдаваше събитията спокойно, макар Лайтсонг да долови неодобрението му, когато други слуги струпаха няколко мраморни статуетки в ъгъла.
— Как се справяш с това? — попита Лайтсонг.
— Имам вярата, ваша милост, че някой разбира.
— Не аз, надявам се — подхвърли Лайтсонг.
— Вие сте част от това. Но то е много по-голямо от вас.
Лайтсонг се намръщи, загледан в новите влизащи слуги. Скоро стаята щеше да е толкова претъпкана с богатството му, че слугите нямаше да могат повече да влизат и излизат.