— Странно е, нали? — каза Лайтсонг и махна към една купчина картини. — Така изобщо не изглеждат красиви. Когато ги струпаш накуп, приличат просто на боклук.
Ларимар повдигна вежда.
— Стойността на нещо е свързана с отношението към него, ваша милост. Ако виждате в тези вещи боклук, значи са боклук, независимо колко би платил някой за тях.
— Тук някъде се крие урок, нали?
Ларимар сви рамене.
— Жрец съм все пак. Присъщо ни е да поучаваме.
Лайтсонг изсумтя, после махна на слугите и каза:
— Достатъчно. Може да си ходите.
Слугите, вече свикнали да ги гонят безцеремонно, напуснаха чинно и Лайтсонг и Ларимар останаха сами сред купища и купища богатства, всички събрани от други части на палата му и струпани в тази стая.
Ларимар огледа купчините.
— Та какъв е смисълът на всичко това, ваша милост?
— Това означавам аз за тях — каза Лайтсонг и отпи глътка вино. — Хората. Готови са да дадат богатствата си за мен. Жертват Дъха на душите си, за да ме поддържат жив. Подозирам, че мнозина са готови дори да умрат за мен.
Ларимар кимна мълчаливо.
— И — продължи Лайтсонг — единственото, което се очаква от мен да направя в момента, е да избера съдбата им. Тръгваме ли на война, или оставаме в мир? Ти какво мислиш?
— Бих могъл да аргументирам и двете страни, ваша милост — каза Ларимар. — Лесно би било да седим тук и да осъждаме войната по принцип. Войната е ужасно, ужасно нещо. И все пак като че ли малко велики постижения в историята са ставали без неприятния факт на военното действие. Дори Велебран, която е причинила толкова много разрушение, може да се смята за основата на съвременната мощ на Халандрен в района на Вътрешното море.
Лайтсонг кимна.
— Но — продължи Ларимар, — да нападнем събратята си? Въпреки провокацията не мога да се отърва от мисълта, че нашествието е твърде краен отговор. Колко много смърт, колко страдание сме готови да причиним само за да докажем, че няма да позволим да ни разиграват?
— И какво би решил ти?
— За щастие не съм длъжен да го правя.
— А ако бъдеш принуден? — попита Лайтсонг.
Ларимар поседя мълчаливо. После внимателно свали митрата от главата си — оредялата му черна коса бе полепнала по черепа му от пот — и остави церемониалната украса до себе си.
— Говоря с теб като приятел, Лайтсонг, не като твой жрец — каза тихо Ларимар. — Жрецът не може да влияе на своя бог от страх да не разстрои бъдещето.
Лайтсонг кимна.
— А като приятел — продължи Ларимар, — честно казано, трудно ми е да реша какво бих направил. Не изложих мнение на арената.
— Рядко го правиш — каза Лайтсонг.
— Притеснен съм — каза Ларимар. Избърса челото си с кърпа и поклати глава. — Не мисля, че можем да пренебрегнем заплахата за кралството. Не може да се отрече фактът, че Идрис все пак е бунтовническа фракция, която живее в границите ни. Пренебрегвахме ги години наред и търпяхме почти тираничния им контрол на северните проходи.
— Значи си за нападение?
Ларимар помълча и накрая поклати глава.
— Не. Не мисля, че дори бунтът на Идрис може да оправдае избиването, за да си върнем тези проходи.
— Страхотно — каза Лайтсонг. — Значи смяташ, че трябва да тръгнем на война, но без да нападаме.
— Всъщност да — отвърна Ларимар. — Обявяваме война, демонстрираме сила и ги плашим, за да осъзнаят колко рискована е позицията им. Ако след това проведем мирни преговори, ще се обзаложа, че можем да постигнем по-изгодни условия за използване на проходите. Те официално се отказват от претенциите си за трона ни. Ние признаваме тяхната независимост и суверенитет. Не бихме ли спечелили така и ние, и те, каквото искаме?
Лайтсонг поседя замислен.
— Не знам. Това е доста разумно решение, но не мисля, че тези, които призовават за война, биха го приели. Като че ли пропускаме нещо, Съсел. Защо сега? Защо напреженията са толкова повишени след сватбата, която уж трябваше да ни обедини?
— Не знам, ваша милост — отвърна Ларимар.
Лайтсонг се усмихна и стана.
— Ами добре — каза и изгледа висшия си жрец. — Хайде да го разберем.
Сири щеше да е ядосана, ако не беше толкова уплашена. Седеше сама в черната спалня. Имаше нещо много нередно в това, че Сузеброн не беше с нея.
Беше се надявала, че може би все пак ще му позволят да дойде при нея с падането на нощта. Но той, разбира се, не дойде. Каквото и да замисляха жреците, не беше необходимо наистина да е бременна. Не и след като бяха изиграли ръката си и я бяха затворили.
Вратата изскърца и тя се надигна от леглото обнадеждена. Но беше само пазачът, минал да я нагледа отново. Един от глуповатите приличащи на войници мъже, които я охраняваха. „Защо са сменили охраната с тези мъже? — зачуди се тя, щом пазачът затвори вратата. — Какво е станало с Безжизнените и жреците, които ме пазеха досега?“