Жрецът седна срещу него в сепарето. Носеше улично облекло вместо религиозните халати. Само че — може би несъзнателно — все пак бе избрал да носи бялото и зеленото на божеството си. Вашер пъхна камата обратно в канията и прикри звука с шумно отпиване.
Жрецът, Бебид, се огледа нервно. Имаше достатъчно аура на Дъх, за да издаде, че е достигнал до Първото извисяване. Там повечето хора — тези, които можеха да си позволят да купят Дъх — спираха. Толкова Дъх удължаваше продължителността на живота им с около десетилетие и им даваше подсилен жизнен усет. Също така им позволяваше да виждат аури на Дъх и да различават други Пробуждащи, и — ако се наложи — самите те да правят малко Пробуждане. Съвсем прилична размяна срещу достатъчно пари, които да изхранят селско семейство петдесет години.
— Е? — попита Вашер.
Бебид почти подскочи. Вашер въздъхна и затвори очи. Жрецът не беше свикнал с такива потайни срещи. Изобщо нямаше да дойде, ако Вашер не беше приложил известен… натиск над него.
Отвори отново очи и ги впи в жреца. В този момент сервитьорът пристигна с две блюда ориз с подправки. Храната тектриз беше специалитетът на заведението — в Халандрен обичаха чужди подправки толкова, колкото обичаха странни цветове. Вашер бе направил поръчката по-рано и беше платил, та околните сепарета да останат празни.
— Е? — повтори Вашер.
— Аз… — почна Бебид. — Не знам. Не успях да разкрия много.
Вашер го изгледа сурово.
— Трябва да ми дадеш повече време.
— Не забравяй провиненията си, приятел — каза Вашер леко раздразнено и допи чая си. — Не бихме искали да се чуе за тях, нали? — „Пак ли трябва да минаваме през това?“
Бебид помълча известно време.
— Не знаеш какво искаш, Вашер — каза накрая и се наведе над масата. — Аз съм жрец на Блестящ визон Истински. Не мога да изменя на клетвите си!
— Добре, че не го искам.
— Не можем да издаваме сведения за дворцовата политика.
— Ба. Завърналите се не могат дори само да се погледнат един друг, без половината град да научи за това за час.
— Разбира се, не намекваш, че…
Вашер изскърца със зъби и огъна лъжицата между пръстите си от яд.
— Стига вече, Бебид! И двамата знаем, че всичките ви клетви са само част от играта. — Надвеси се над масата. — А аз наистина мразя игрите.
Бебид пребледня. Не докосна храната си. Вашер погледна ядосано лъжицата си, след това я изправи и се овладя. Гребна от ориза и устата му пламна от лютите подправки. Не обичаше да оставя храна да седи неизядена — човек никога не знае кога ще му се наложи да напусне припряно.
— Имаше… слухове — заговори най-сетне Бебид. — Това надскача простата дворцова политика, Вашер — надскача игрите, които боговете играят помежду си. Това е нещо много реално и много тихо. Толкова тихо, че дори най-наблюдателните жреци чуват само намеци за него.
Вашер продължи да яде.
— В двора има фракция, която натиска да нападнем Идрис — каза Бебид. — Макар че не мога да проумея защо.
— Не бъди идиот. — Вашер съжали, че нямаше повече чай да отмие ориза. — И двамата знаем, че Халандрен има сериозни причини да изколи някои лица в онези планини.
— Кралските лица — каза Бебид.
Вашер кимна. Наричаха ги „бунтовници“, но бяха истинската кралска фамилия на Халандрен. Можеше да са смъртни, но родословието им беше предизвикателство към Двора на боговете. А всеки добър монарх знае, че първото нещо, което правиш, за да укрепиш трона си, е да екзекутираш всеки, който има по-основателни претенции от теб. След това обикновено е добра идея да екзекутираш всеки, който си мисли, че би могъл да има претенции.
— Тъй — каза Вашер. — Биете се и Халандрен печели. Какъв е проблемът?
— Идеята е лоша, това е проблемът — отвърна Бебид. — Ужасна идея. Кълна се в Привиденията на Калад, човече! Идрис няма да се даде лесно, каквото и да казват някои в двора. Това няма да е като да смачкаш онзи глупак Вахр. Идрианците имат съюзници оттатък планините и симпатиите на десетки кралства. Това, което някои наричат „просто потушаване на бунтовни фракции“, лесно би могло да се завихри в нова Велебран. Това ли искаш? Хиляди и хиляди мъртви? Кралства, които падат, за да не се вдигнат никога вече? И всичко това, за да заграбим парче замръзнала земя, която всъщност никой не иска.
— Търговските проходи са ценни — подхвърли Вашер.