Мълчание.
— И ти се каниш да го убиеш? — каза вторият глас. — Но целта ни е постигната.
— Хората ви все още не са получили своята война.
— Ще я имаме.
Лайтсонг се присви до една купчина отломки. Видя светлина пред себе си, но не можа да различи нещо повече от движещи се сенки. Късметът му като че ли бе забележително добър, след като бе дошъл тъкмо навреме, за да чуе този разговор. Доказваше ли това, че сънищата му наистина са пророчески? Или беше просто съвпадение? Толкова късно през нощта всеки все още горе вероятно беше замесен в тайни дейности.
— Имам работа за теб — каза вторият глас. — Хванахме едно лице, което трябва да разпиташ.
— Съжалявам — отвърна първият глас, вече по-далечен. — Един стар приятел ме чака. Наложи се да отложа изтезанията, за да се отърва от онова чудовище, меча му.
— Дент! Върни се!
— Не си ме наел ти, дребосък — каза първият глас, вече още от по-далече. — Ако искаш да ме накараш да направя нещо, доведи господаря си. Знаеш къде да ме намериш.
Мълчание. А след това Лайтсонг чу зад себе си шумолене. Обърна се. Беше Ларимар. Той му махна да спре.
— Какво става? — прошепна Ларимар.
— Чух гласове — отвърна Лайтсонг шепнешком. — Говорят за войната.
— Кои са? — попита Ларимар.
— Не знам — прошепна Лайтсонг. — Но ще разбера. Изчакай тук, докато…
Прекъсна го силен писък и Лайтсонг подскочи. Звукът идваше от същото място, откъдето бе чул гласовете, и звучеше като…
— Пуснете ме! — изкрещя Блашуивър. — Какво правите? Аз съм богиня!
Лайтсонг се изправи бързо. Нечий глас отвърна нещо на Блашуивър, но с Ларимар бяха твърде далече и не чуха какво.
— Пуснете ме! — пак викна Блашуивър. — Аз… — И извика от болка.
Сърцето на Лайтсонг се разтуптя и той тръгна напред.
— Ваша милост! — каза Ларимар. — Трябва да идем за помощ!
— Ние сме помощта.
Лайтсонг вдиша дълбоко. След това, изненадан от самия себе си, се втурна по коридора и нахлу в нещо, което приличаше на тъмница.
Блашуивър беше вързана на един стол. Група мъже, облечени в халатите на жреците на Бога крал, стояха около нея, имаше и няколко униформени войници. Устната й кървеше и тя викаше през парцала, вързан около устата й. Носеше красива нощница, но оцапана и раздърпана.
Мъжете в стаята го погледнаха стъписано. Лайтсонг се възползва от изненадата им, заби рамо в най-близкия войник, отпрати го към стената и той падна. Лайтсонг се наведе и измъкна меча му от ножницата.
— Аха! — рече и изпъна оръжието към войниците. — Кой е първият?
Войниците го изгледаха тъпо.
— Викам да си ти! — каза Лайтсонг и се хвърли към следващия най-близък страж.
Пропусна го с цяла педя и залитна непохватно от замаха. Войникът най-сетне осъзна какво става и издърпа меча си. Жреците заотстъпваха към стената. Блашуивър примигна да махне сълзите и го погледна изумена.
Войниците нападнаха и Лайтсонг вдигна оръжието си непохватно, за да блокира, но се справи ужасно. Стражът на пода изведнъж се хвърли в краката му и го събори. А след това друг заби меча си в бедрото на Лайтсонг.
От крака му бликна кръв, червена като на всеки смъртен. Изведнъж Лайтсонг изпита болка. Болка по-голяма от всичко, което бе познал в краткия си живот.
Изкрещя.
Видя през сълзи как Ларимар героично се опита да се счепка с един от стражите, но атаката му бе почти толкова непохватна, колкото и на Лайтсонг. Войниците се отдръпнаха, няколко застанаха да пазят тунела, друг задържа окървавения си меч на гърлото на Лайтсонг.
„Странно — помисли той, стиснал зъби от болка. — Изобщо не си представях, че ще стане така.“
53.
Вивена чакаше Вашер. Но той не идваше.
Тя крачеше в малкото едностайно скривалище — шестото поред. Никога не прекарваха повече от няколко дни на едно и също място. Голата стаичка беше побрала само походните им одеяла, пътната торба на Вашер и една примигваща свещ.
Вашер би я укорил, че хаби свещта. За човек, събрал в себе си цяло кралско богатство Дихания, беше удивително пестелив.
Тя продължи да крачи нервно из стаята. Знаеше, че може би трябваше просто да поспи. Вашер можеше да се погрижи за себе си. Като че ли единственото същество в града, което не можеше да направи това, беше тя.
И все пак й беше казал, че излиза само на малка разузнавателна мисия. Макар самият той да беше самотник, явно разбираше желанието й да е част от нещата, затова обикновено я уведомяваше къде отива и кога да го очаква да се върне.
Никога не беше чакала Дент да се върне от нощна мисия, а беше действала с Вашер много по-кратко от времето, което бе прекарала с наемниците. Защо сега се тревожеше толкова много?