Макар да се беше чувствала като приятелка на Дент, всъщност не беше държала особено на него. Беше забавен и чаровен, но някак отчужден. Вашер беше… беше си той. Никаква преструвка нямаше в него. Никаква фалшива маска не носеше. Беше познавала само още един човек като него: сестра й, тази, която носеше детето на Бога крал.
„Боже на Цветовете! — помисли Вивена, без да спира да крачи. — Как можаха нещата да се объркат така ужасно?“
Сири се сепна и се събуди. В коридора се чуваха викове. Тя стана, отиде до вратата и долепи ухо. В коридора се водеше бой. Ако щеше да бяга, може би точно сега беше моментът. Разтърси вратата с надеждата, че по някаква причина ще е отключена. Не беше.
Изруга. Беше чула бой и преди това — крясъци и викове на умиращи. И сега отново. „Може би някой се опитва да ме спаси? — помисли тя обнадеждена. — Но кой?“
Вратата изведнъж се отвори и тя отскочи назад. Трилидийс, висшият жрец на Бога крал, застана на прага.
— Бързо, дете — каза и й махна. — Ела с мен.
Сири се озърна отчаяно за изход. Заотстъпва назад, а жрецът изруга тихо и махна на двама войници в униформи на градската стража да влязат и да я хванат. Тя изпищя за помощ.
— Тихо, глупачко! — изсъска Трилидийс. — Искаме да ти помогнем.
Лъжите му изкънтяха кухо в ушите й и тя започна да се бори, докато войниците я измъкваха от стаята. Навън по пода лежаха тела, някои в униформи на стражата, други — в безлична броня, трети — със сива кожа.
Чу шум от битка по-нататък по коридора и извика за помощ, но войниците грубо я задърпаха в обратната посока.
Стария Чапс го наричаха. Онези, които изобщо го наричаха някак.
Седеше в малката си лодка, изкарана в тъмните води на залива. Нощен риболов. Денем човек трябваше да плаща такса, за да лови риба край Т’Телир. Е, по принцип трябваше да се плаща и нощем.
Но работата беше, че нощем никой не може да те види. Стария Чапс се изкиска тихо, надвесен над мрежата си отстрани на лодката. Водата правеше обичайното си пляс, пляс, пляс по борда. Тъмна. Обичаше я тъмна. Пляс, пляс, пляс.
От време на време му даваха по-добра работа. Взимаш трупове от някой от господарите на гетата в града, връзваш им торба с камъни за краката и ги хвърляш в залива. Там долу имаше сигурно стотици, люшкащи се от течението, с крака, натежали от камъните. Веселба на скелети, събрали се на дъното да потанцуват. Танцуват, танцуват.
Никакви трупове тази нощ обаче. Много лошо. Тъй че — риба. Безплатна риба, за която не трябваше да плаща такси. Безплатната риба е добра риба.
„Не — каза му глас. — Малко по-надясно.“
Морето му говореше понякога. Придумваше го да тръгне насам или натам. Той с радост загреба в указаната посока. Излизаше в залива почти всяка нощ. Водите би трябвало вече да го познават добре.
„Добре. Пусни мрежата.“
Той я пусна. В тази част на залива не беше много дълбоко. Можеше да дърпа мрежата зад лодката, да влачи тежестите по дъното и да лови по-дребната риба, дошла да се храни в плитчините. Не най-добрата риба, но небето изглеждаше твърде опасно, за да се отдалечи човек много от брега. Буря ли идеше?
Мрежата му закачи нещо. Той изръмжа недоволно и я дръпна. Понякога се закачаше в корабни отломки или корал. Беше тежка. Твърде тежка. Издърпа я през борда и открехна капака на фенера, рискувайки с малко светлина.
На дъното на лодката, оплетен в мрежата, лежеше някакъв меч. Сребрист, с черна дръжка.
Пляс, пляс, пляс.
„А, много мило — каза гласът, вече много по-ясен. — Мразя водата. Толкова мокро и мътно е там долу.“
Объркан, Стария Чапс се пресегна и вдигна меча. Беше изненадващо тежък.
„Не допускам, че искаш да тръгнеш да унищожиш някое зло, нали? — каза гласът. — Всъщност не съм сигурен какво точно означава това. Просто ще ти се доверя ти да решиш.“
Стария Чапс се усмихна.
„О, добре — каза мечът. — Можеш да ми се порадваш още малко, щом трябва. След това обаче наистина трябва да се върнем на брега.“
Вашер се събуди замаян.
Беше вързан за китките на кука в тавана на каменно помещение. Забеляза, че въжето, с което го бяха вързали, е същото, с което беше вързал слугинята. Беше напълно изцедено от цвят.
Всъщност всичко около него беше еднакво сиво. Бяха го съблекли и оставили само по късите бели долни гащи. Простена. Ръцете му бяха изтръпнали от неудобния ъгъл, както висеше на китките си.
Не му бяха запушили устата, но не му бе останал никакъв Дъх — беше използвал последния в битката, за да Пробуди наметалото на един паднал. Простена отново.