Той се помъчи да потисне гнева си. Яда си към самия себе си. Беше дошъл в града, за да спре една война. Отново бе закъснял.
— Четирийсет хиляди Безжизнени — изръмжа той и удари с юмрук по пода. — Не мога да спра толкова много. Дори с Нощна кръв и с Дъха на всички хора в града. Дори да мога някак да ги спра, все някой ще успее да ме убие.
— Трябва да има начин — повтори Вивена.
„Трябва да има начин.“
— Мислех същото и преди — каза той и стисна главата си с ръце. — Исках да го спра. Докато разбера какво точно става, беше станало късно. Беше придобило свой собствен живот.
— За какво говориш?
— За Велебран — промълви Вашер.
— Кой всъщност си ти? — попита тя след дълго мълчание.
Той мълчеше.
„Наричаха го Талаксин“, каза Нощна кръв в ума й.
— Талаксин — повтори Вивена с насмешка. — Нощна кръв, това е един от Петимата учени. Не може да…
И млъкна.
— … да е живял над триста години — довърши накрая.
— БиоХромата може да запази човек жив дълго — каза Вашер, въздъхна и отвори очи.
Сега мълчеше тя.
„Наричаха го и други неща“, каза Нощна кръв.
— Ако наистина си един от тях — каза Вивена, — тогава би трябвало да знаеш как да спреш Безжизнените.
— Разбира се — отвърна Вашер кисело. — С други Безжизнени.
— Това ли е?
— Най-лесното. Иначе можем да ги подгоним и да ги хващаме един по един, да разбиваме Заповедните им фрази и да ги подменим. Но дори човек да има Осмото извисяване, за да може да разбива Заповеди инстинктивно, подмяната на толкова много би отнела седмици.
Поклати глава и продължи:
— Бихме могли да пратим армия, която да се бие с тях, но всъщност те са нашата армия. Силите на Халандрен не са толкова големи, за да се бият сами с Безжизнените, а и не биха могли да стигнат достатъчно бързо до Идрис. Безжизнените ще ги изпреварят с дни. Безжизнените не спят, не ядат и могат да вървят неуморно.
— Алкохолът сукървица — каза Вивена. — Ще им свърши.
— Това не е като храна, Вивена. Като кръв е. Трябва им нова, ако са ранени и им изтече, или ако се развали. Някои сигурно ще престанат да действат без поддържане, но ще са много малко.
Тя помълча, после каза:
— Добре. Тогава Пробуждаме своя армия, която да се бие с тях.
Той се усмихна криво. Чувстваше се замаян. Беше превързал раните си — най-тежките поне, — но нямаше да може да се бие повече скоро. Вивена не изглеждаше много по-добре с кървавото петно на рамото й.
— Да Пробудим своя армия ли? Първо, откъде ще вземем толкова Дъх? Използвах всичкия си. Дори да намерим дрехите ми, в които е останало малко, ще разполагаме едва с около двеста Дъха. За всеки Безжизнен е нужен по един. Ще ни превъзхождат многократно.
— Богът крал — каза тя.
— Не можем да използваме неговия Дъх — отвърна Вашер. — Езикът му е изтръгнат още като дете.
— А не можеш ли да му го вземеш някак?
Вашер сви рамене.
— Десетото извисяване позволява на човек да Заповяда наум, без да изрича заповедта гласно, но може да са нужни месеци, докато бъде научен как да го прави — дори да има някой, който да го учи. Мисля, че жреците му трябва да знаят как, за да могат да прехвърлят онова богатство от Дъх от един крал на друг, но не вярвам да са го учили още. Едно от първите им задължения е да не допуснат да използва Диханията си.
— Все пак той е най-големият ни шанс.
— И как ще използваш мощта му? Ще правиш Безжизнени? Забравяш ли, че ще трябва да намерим четирийсет хиляди трупа?
Тя въздъхна и отпусна гръб на стената.
„Вашер? — попита Нощна кръв в ума му. — Не остави ли тук цяла армия последния път?“
Той не отвърна. Вивена обаче отвори очи. Явно Нощна кръв бе решил вече да я държи в течение за всичко, което му хрумне.
— Какво значи това? — попита тя.
— Нищо — отвърна Вашер.
„Не е нищо — каза Нощна кръв. — Спомням си. Ти говори с онзи жрец, каза му да се погрижи за Дъха ти, ако ти потрябва отново. И му даде армията си. Тя спря да се движи. Нарече го дар за града. Не помниш ли? Беше вчера.“
— Вчера ли? — попита Вивена.
— Той не разбира от време — каза Вашер. — Не го слушай.
— Напротив. — Вивена го изгледа. — Той знае нещо. — Помисли малко, след което се ококори. — Армията на Калад! Привиденията му! Ти знаеш къде са!
Вашер се поколеба, след което кимна с неохота.
— Къде?
— Тук, в града.
— Трябва да ги използваме!
Той я изгледа.
— Искаш от мен да дам на Халандрен инструмент, Вивена. Ужасен инструмент. Нещо по-лошо от това, което вече имат.
— А ако армията им избие сънародниците ми? Това, за което говориш, би ли могло да им даде повече мощ?
— Да.