— Ще го вкарам в строя точно зад чувството ви за благоприличие, ваша милост — каза сухо Ларимар.
— Не бъди глупав — отвърна Лайтсонг и отпи глътка вино. — Точно от тези чувства не съм имал от години.
Отпусна се в стола си и се зачуди какъв точно знак дават идрианците, като изпращат друга принцеса. Две палми в саксии се разлюляха на вятъра и Лайтсонг се разсея от мириса на сол, донесен от лъхналия откъм морето бриз. „Дали съм плавал в онзи океан някога? Да съм бил моряк или капитан? Така ли съм умрял? Затова ли сънувах кораб?“
Вече много смътно можеше да си спомни съня. Червено море…
Огън. Смърт, убийства и битка. Стъписа се, след като изведнъж си спомни съня в по-ясни, по-живи детайли. Морето беше червено, отразило сякаш величествения град Т’Телир, погълнат от пламъци. Можеше почти да чуе виковете на болка, можеше почти да чуе… какво? Войници, маршируващи и сражаващи се по улиците?
Поклати глава, за да разсее призрачните спомени. Корабът, който беше видял в съня си, също гореше, спомни си сега. Не беше задължително това да означава нещо. Всички имат кошмари. Но се чувстваше неудобно от това, че на неговите кошмари се гледа като на пророчески поличби.
Ларимар все още стоеше до стола на Лайтсонг и наблюдаваше двореца на Бога крал.
— О, я седни и престани да висиш над мен — рече Лайтсонг. — Ястребите ще ревнуват.
Ларимар повдигна вежда.
— И кои ястреби ще да са те, ваша милост?
— Онези, които непрекъснато ни натискат да тръгнем на война — отвърна Лайтсонг и махна вяло с ръка.
Жрецът седна на едно от дървените кресла наблизо, отпусна се и смъкна митрата от главата си. Тъмната му коса беше полепнала на главата му от пот. Прокара пръсти през нея. През първите няколко години Ларимар беше скован и официален. С времето обаче Лайтсонг го беше сломил. В края на краищата Лайтсонг беше богът. По негово мнение, щом той можеше да мързелува на работа, можеха и жреците му.
— Не знам, ваша милост — каза бавно Ларимар и потърка брадичката си. — Не ми харесва това.
— Пристигането на кралицата ли?
Ларимар кимна.
— Не сме имали кралица в двора от трийсетина години. Не знам как фракциите ще се оправят с нея.
Лайтсонг се потърка по челото.
— Политика ли, Ларимар? Знаеш, че не обичам такива неща.
Ларимар го изгледа.
— Ваша милост, вие сте — по подразбиране — политик.
— Не ми напомняй, моля те. Много бих искал да се измъкна от това положение. Мислиш ли, да речем, че бих могъл да подкупя някой от другите богове да поеме контрол над Безжизнените ми заповеди?
— Съмнявам се, че ще е разумно — отвърна Ларимар.
— Всичко е част от главния ми план да стана напълно и обилно безполезен за този град до момента, в който умра. Отново.
Ларимар кривна глава.
— Обилно безполезен?
— Разбира се. Нормалната безполезност няма да е достатъчна — бог съм все пак. — Взе шепа гроздови зърна от подноса на един слуга, докато още се мъчеше да разсее смущаващите образи от съня си. Не означаваха нищо. Просто сънища.
Все пак реши да каже на Ларимар за тях следващата сутрин. Сигурно Ларимар щеше да може да ги използва, за да помогне в натиска за мир с Идрис. След като Деделин не беше пратил първородната си дъщеря, това щеше да означава повече дебати в съвета. Повече говорене за война. Пристигането на тази принцеса трябваше уж да го уталожи, но той знаеше, че военните ястреби сред боговете няма да оставят въпроса да замре.
— Все пак — отрони Ларимар, все едно говореше на себе си, — те изпратиха дъщеря. Това е добър знак, разбира се. Пряк отказ щеше да означава война със сигурност.
— А който и да е този Сигурност, съмнявам се, че трябва да воюваме с него. По мое божествено мнение войната е по-лошо нещо дори от политиката.
— Според някои двете са едно и също, ваша милост.
— Глупости. Войната е много по-лошо. Поне докато продължава политиката, има хубави ордьоври.
Както обикновено, Ларимар пренебрегна остроумията на Лайтсонг. Лайтсонг би се обидил, ако не знаеше, че трима низши жреци стоят в дъното на двора, записват думите му и търсят в тях мъдрост и смисъл.
— Какво ще направят сега идрианските бунтовници според вас? — попита Ларимар.
— Ето как стоят нещата, Съсел — каза Лайтсонг, отпусна се назад, затвори очи и се наслади на слънцето върху лицето си. — Идрианците не се смятат за бунтовници. Не клечат горе в планините си и не чакат деня, в който ще могат да се върнат триумфално в Халандрен. Това вече не е техният дом.
— Онези планини едва ли са кралство.