— Разбирам — каза тя тихо, а сърцето й заби все по-бързо и по-бързо.
— Благодаря ви — каза Сини пръсти. — Време е да се представите. Влезте в стаята и свалете роклята си и долните дрехи. Поклонете се доземи пред леглото на краля, като допрете главата си на пода. Когато той пожелае да се приближите, ще почука на страничния пилон и може да вдигнете очи. Тогава той ще ви махне да пристъпите напред.
Тя кимна.
— Просто… постарайте се да не го докосвате прекалено.
Сири се намръщи и започна да свива и отпуска нервно ръце.
— Как точно се очаква да постигна това? Все пак ще правим секс, нали?
Сини пръсти се изчерви.
— Да, предполагам. Това и за мен е ново поле, милейди. Богът крал… ами, приема се, че само малка група специално посветени слуги могат да го докосват. Бих ви предложил да избягвате да го целувате, да го галите или да правите каквото и да е друго, което би могло да го оскърби. Просто му позволете да прави каквото пожелае и би трябвало да сте в безопасност.
Сири вдиша дълбоко и кимна.
— Когато приключите — каза Сини пръсти, — кралят ще се оттегли. Вземете постелките от леглото и ги изгорете в камината. Като Съсъд, само на вас е позволено да се занимавате с тези неща. Разбирате ли?
— Да — отвърна Сири, все по-притеснена.
— Много добре. — Сини пръсти изглеждаше изнервен почти колкото нея. — Желая ви късмет.
След тези думи се пресегна и бутна вратата.
„О, Аустре, Боже на Цветовете“, помисли тя с разтуптяно сърце. Цялата беше изтръпнала и дланите й бяха потни.
Сини пръсти леко я бутна по гърба и тя пристъпи в стаята.
7.
Вратата зад нея се затръшна.
В камината отляво гореше голям огън и обагряше в оранжево голямата стая. Черните стени сякаш привличаха и поглъщаха светлината и ъглите на стаята бяха потънали в дълбоки сенки.
Сири стоеше безмълвно в пищната си кадифена рокля, с разтуптяно сърце и потно чело. Вдясно успя да различи огромно легло с чаршафи и покривки в черно, като всичко останало в стаята. Изглеждаше празно.
Огънят пращеше и мяташе треперлива светлина над голям, подобен на трон стол, поставен до леглото. В стола седеше фигура, облечена в черно и обгърната в мрак. Гледаше я с искрящи очи, немигащи на светлината на огъня.
Сири ахна. Наведе очи и сърцето й се разтуптя още по-силно, щом си спомни предупрежденията на Сини пръсти. „Вивена трябваше да е тук вместо мен — помисли отчаяно. — Не мога да се справя с това! Татко сбърка, като ме изпрати.“
Стисна очи, а дъхът й заизлиза по-учестен. С разтреперани пръсти нервно задърпа връзките отстрани на роклята си. Дланите й бяха хлъзгави от пот. Много бавно ли се събличаше? Щеше ли той да се разгневи? Щяха ли да я убият още преди да е свършила първата нощ?
Дали всъщност нямаше да предпочете това?
„Не — каза си решително. — Не, трябва да направя това. За Идрис. За полята и за децата, които взимаха цветя от мен. За моя баща и Маб, и всички останали в палата.“
Най-сетне развърза връзките и роклята се плъзна надолу с изненадваща лекота — Сири вече разбираше, че е скроена точно с тази цел. Смъкна я на пода, после спря и погледна долната си риза. Бялата тъкан хвърляше спектър от цветове като светлина, пречупена от призма. Видя това стъписана и зачудена какво предизвиква странния ефект.
Все едно. Беше твърде уплашена, за да мисли за това. Стиснала зъби, смъкна долната риза и остана гола. После бързо коленичи на студения каменен под и се присви, сърцето й затупа в ушите, докато се покланяше и челото й опря на пода.
Стаята затихна, чуваше се само пращенето в камината. Огънят не беше необходим в топлината на Халандрен, но тя се радваше, че го има, както беше гола.
Зачака, с напълно побеляла коса, лишена от всякаква дързост и упоритост и гола не само външно. Тук вече свършваше — тук беше краят на всякакво „независимо“ чувство за свобода. Каквото и да твърдеше, каквото и да изпитваше, трябваше да се поклони пред властта. Също като всеки друг.
Стисна зъби, като си представи как Богът крал седи и я гледа, покорна и гола пред него. Не беше видяла много от него, освен че забеляза големината му — беше с цяла стъпка по-висок от повечето мъже, които бе виждала, и по-широк в раменете, и с по-могъщо тяло също така. По-значим от другите, по-низши мъже.
Беше Завърнал се.
Само по себе си да си Завърнал се не беше грях. В края на краищата Завърнали се идваха и в Идрис. Народът на Халандрен обаче поддържаше Завърналите се живи — хранеха ги с душите на селяни, откъсваха Дъха на стотици хора всяка година…
„Не мисли за това“, каза си упорито Сири. Но докато се опитваше да проясни мислите си, очите на Бога крал се върнаха в паметта й. Черните очи, които сякаш сияеха на светлината на огъня. Все още можеше да ги усети върху себе си — студени като камъка, на който бе коленичила.