Огънят пращеше. Сини пръсти беше казал, че кралят ще почука за нея. Ами ако го беше пропуснала? Не посмя да вдигне очи. Вече беше срещнала погледа му веднъж, неволно. Не можеше да рискува да го ядоса повече. Просто остана коленичила, с лакти на пода — а гърбът започна да я боли.
„Защо не направи нещо?“
Беше ли недоволен от нея? Не беше ли толкова хубава, колкото я желаеше, или беше ядосан, че го бе погледнала в очите и след това й отне толкова много време, докато се съблече? Щеше да е изключителна ирония, ако го обидеше, докато се мъчи толкова усилено да не бъде обичайното лекомислено момиче. Или нещо друго не беше наред? Бяха му обещали най-голямата дъщеря на идрианския крал, но вместо това бе получил Сири. Щеше ли да разбере разликата? Щеше ли изобщо да го интересува?
Минутите течаха и в стаята ставаше все по-тъмно — огънят поглъщаше цепениците.
„Той си играе с мен — помисли Сири. — Принуждава ме да чакам прищевките му.“ Да я кара да стои на колене в такава неудобна поза навярно беше послание — показваше кой заповядва тук. Щеше да я вземе когато той пожелае, не и преди това.
Времето течеше. Сири стискаше зъби. От колко време бе на колене? Час, може би повече. А все още нямаше и намек за звук — никакво почукване, нито покашляне, нито дори шумолене откъм Бога крал. Може би беше изпитание — да види колко дълго ще остане така. А може би тя просто твърде много тълкуваше нещата. Тъй или иначе, беше принудена да остане на място, помръдваше само когато абсолютно се наложеше.
Вивена беше обучената. Вивена притежаваше самообладанието и изтънчеността. Но Сири, тя имаше упоритостта. Човек трябваше само да погледне биографията й с непрекъснато пренебрегваните уроци и задължения, за да разбере това. С времето беше прекършила дори баща си. Беше започнал да й позволява да прави каквото намери за добре — ако не за друго, само за да не полудее.
Тъй че тя продължи да чака — гола на светлината на въглените, — докато нощта се точеше.
Фойерверки пръскаха искри на фонтани. Някои падаха близо до седящия Лайтсонг и грейваха с допълнителна трескава светлина, докато не замрат.
Той седеше изтегнат на дивана на открито и наблюдаваше представлението. Наоколо чакаха слуги с натопени във вряла или в ледена вода кърпи, за да избършат лицето и ръцете му, ако изпиташе такава нужда, и още множество луксове, които — за Лайтсонг — бяха просто баналност.
Наблюдаваше фойерверките с умерен интерес. Майсторите пироманти стояха нервно скупчени наблизо. До тях имаше трупа менестрели, които беше поръчал, но все още не бе поискал да се представят. Макар в Двора на боговете винаги да имаше артисти, за да забавляват Завърналите се, тази нощ — брачната нощ за техния Бог крал — беше още по-екстравагантна.
Самият Сузеброн не присъстваше, естествено. Такива празненства бяха под достойнството му. Лайтсонг хвърли поглед към кралския палат, който се издигаше мрачен над двора. После тръсна глава и отново насочи вниманието си към двора.
Дворците на боговете оформяха пръстен и всяка сграда имаше вътрешен двор долу и балкон горе, и двете с лице към централната зона. Лайтсонг седеше недалече от своя сред тучната трева на просторния общ двор.
Нов огнен фонтан грейна във въздуха и хвърли сенки над двора. Лайтсонг въздъхна и взе нова чаша плодово питие от един слуга. Нощта бе прохладна и приятна, подходяща за бог. Или богове. Лайтсонг можеше да види другите, наредени пред дворците си. Групи артисти стояха скупчени встрани и чакаха шанса си да зарадват някого от Завърналите се.
Фонтанът се спусна ниско и майсторите пироманти погледнаха към него, усмихнати обнадеждено на светлината на факлите. Лайтсонг кимна с най-великодушното си изражение.
— Още фойерверки. Харесват ми.
Тримата си зашепнаха възбудено, после махнаха на помощниците си.
Докато зареждаха фойерверките, в кръга от факли на Лайтсонг влезе позната фигура — Ларимар. Носеше жреческите си халати, както винаги. Дори когато беше навън в града — където трябваше да е тази нощ — представляваше Лайтсонг и жречеството му.
— Съсел? — каза Лайтсонг и се надигна.
— Ваша милост. — Ларимар се поклони. — Забавлявате ли се на празненствата.
— Определено. Би могло да се каже, че направо съм опразнен. Но какво правиш ти тук в двора? Трябваше да си навън със семейството си.
— Исках просто да се уверя, че всичко ви харесва.