Лайтсонг се потърка по челото.
— Причиняваш ми главоболие, Съсел.
— Не може да имате главоболия, ваша милост.
— Така казваш ти. Предполагам, че тържеството извън Свещения затвор е почти толкова възхитително, колкото това, което е тук вътре?
Ларимар се намръщи на пренебрежителното определение на Лайтсонг за божествения двор.
— Веселието в града е фантастично, ваша милост. Т’Телир не е виждал толкова грандиозен празник от десетилетия.
— В такъв случай повтарям, че трябва да си навън и да му се радваш.
— Аз просто…
— Съсел — каза Лайтсонг и го изгледа съсредоточено. — Ако има едно нещо, за което можеш да ми се довериш, че го върша компетентно, то е да се забавлявам сам. Ще съм — обещавам ти го с цялата си сериозност — убийствено добре да пия до откат и да гледам как тези мили хора палят разни неща във въздуха. Сега си върви при семейството.
Ларимар помълча, после се поклони и се оттегли.
„Този човек — помисли Лайтсонг, докато отпиваше от плодовата напитка, — взима работата си прекалено на сериозно.“
Тази мисъл го развесели и той отново се отпусна да се позабавлява с фойерверките. Само че скоро го разсея идването на още някой. Един много важен още някой, повел със себе си група по-маловажни още някои. Лайтсонг отново отпи от напитката си.
Новодошлата беше красива. Беше богиня все пак. Лъскава черна коса, бяла кожа, пищно закръглено тяло. Носеше по-оскъдно облекло от Лайтсонг, но това бе типично за дворцовата богиня. Тънката й рокля от зелено-сребриста коприна беше разцепена на двата хълбока и оголваше бедрата и таза, а деколтето бе изрязано толкова ниско, че оставяше много малко за въображението.
Блашуивър Прекрасната, богинята на честността.
„Това май ще е интересно“, помисли Лайтсонг и се усмихна вътрешно.
Следваха я трийсетина слуги, отделно от върховната й жрица и шестима низши жреци. Пиромантите се възбудиха, разбрали, че вече имат не един, а двама божествени зрители. Чираците им трескаво се засуетиха да зареждат нова серия огнени фонтани. Група слуги на Блашуивър се втурнаха напред, понесли изящен диван — поставиха го на тревата до Лайтсонг.
Блашуивър се изтегна с обичайното си гъвкаво изящество, кръстоса съвършените си крака и се отпусна на хълбок в съблазнителна поза. Разположението й даваше възможност да наблюдава фойерверките в случай, че пожелае, но вниманието й явно бе съсредоточено върху Лайтсонг.
— Мой скъпи Лайтсонг — каза тя, щом един слуга се приближи с чепка грозде. — Няма ли поне да ме поздравиш?
„Почва се“, помисли Лайтсонг.
— Моя скъпа Блашуивър — отвърна той, като остави чашата си и сплете пръсти. — Защо да правя нещо толкова грубо?
— Грубо ли? — засмя се тя.
— Разбира се. Очевидно полагаш доста настойчиво усилие да привлечеш внимание към себе си — детайлите са великолепни, между другото. Онова там на бедрата грим ли е?
Тя се усмихна и захапа едно гроздово зърно.
— Вид рисунка е. Фигурите са нарисувани от най-надарените художници в жреческия ми орден.
— Браво на тях — каза Лайтсонг. — Все едно, попита защо не те поздравих. Е, да допуснем, че се държах точно както си очаквала. Трябваше да изпадна във възторг при появата ти, нали?
— Естествено.
— И да изтъкна колко зашеметяващо изглеждаш в този тоалет?
— Не бих се оплакала.
— Да спомена как изумителните ти очи блестят под фойерверките като горящи въглени?
— Би било мило.
— Да продължа с това как устните ти са тъй съвършено червени, че могат да оставят мъжа без дъх от възхищение и в същото време да го подтикнат да съчинява най-гениалните стихове всеки път, щом си спомни този момент?
— Определено бих била поласкана.
— И твърдиш, че искаш тези реакции от мен?
— Да.
— Е, поврага, жено — каза Лайтсонг и вдигна чашата си. — Ако съм замаян, зашеметен и останал без дъх, как по дяволите тогава се очаква да те поздравя? По дефиниция не трябваше ли да съм си глътнал езика?
Тя се разсмя.
— Е, явно не си.
— Изненадващо, помислих си, че съм. Винаги забравям да си проверя в устата.
Блашуивър се усмихна.
Фойерверките отново изпращяха. В аурата на двама богове цветовете на искрите наистина бяха могъщи.
Блашуивър извърна очи от пищната гледка.
— Значи все пак ме намираш за красива?
— Разбира се. Скъпа моя, от тебе просто блика красота. Ти буквално си част от дефиницията на думата — има го някъде в титлата ти, ако не греша.
— Скъпи мой Лайтсонг, убедена съм, че ми се подиграваш.
— Никога не се подигравам с дами, Блашуивър — отвърна Лайтсонг и вдигна чашата си. — Да се подиграеш на жена е все едно да прекалиш с пиенето. Може да е забавно за малко, но махмурлукът е адски.