Блашуивър помълча.
— Но ние нямаме махмурлуци, защото не можем да се напием.
— Не можем ли? Тогава защо по дяволите го пия всичкото това вино?
Блашуивър повдигна вежда.
— Понякога, Лайтсонг, не съм сигурна кога се държиш тъпо и кога си сериозен.
— Виж, в това мога да ти помогна много лесно. Ако изобщо някога решиш, че съм сериозен, значи можеш да си сигурна, че доста си се потрудила над проблема.
— Разбирам. — Тя се изви на дивана и се изтегна по корем. Подпря се на лакти — гърдите й се издуха между тях, — а светлините от фойерверките заиграха и замятаха цветни сенки по оголените й рамене. — Е, добре. Признаваш, че съм зашеметяваща и красива. Какво ще кажеш тогава да се оттеглим от празненствата тази вечер? Да си намерим… други забавления?
Лайтсонг се поколеба. Това, че боговете не можеха да раждат деца, не им пречеше да търсят интимност, особено с други Завърнали се. Всъщност, доколкото Лайтсонг можеше да предположи, невъзможността да имат деца само усилваше разпуснатостта на двора в тези неща. Немалко богове си взимаха смъртни любовници — за Блашуивър се знаеше, че има няколко между жреците си. Боговете изобщо не гледаха на флиртовете със смъртни като на изневяра.
Блашуивър лежеше изтегната на дивана, сочна и съблазнителна. Лайтсонг отвори уста, но в ума си видя… нея. Жената от виденията му, онази от сънищата му, лицето, за което бе споменал на Ларимар. Коя беше тя?
Вероятно не бе нищо. Проблясък от предишния му живот или навярно просто образ, сътворен от подсъзнанието му. Може би дори някакъв пророчески символ, както твърдяха жреците. Онова лице не трябваше да го смущава. Не и когато пред очите му беше самото съвършенство.
— Аз… трябва да отклоня поканата. — Думите излязоха от устата му сами. — Трябва да гледам фойерверките.
— Толкова по-възхитителни ли са от мен?
— Ни най-малко. Просто изглежда много по-малко вероятно да ме изгорят.
Това я разсмя.
— Е, да изчакаме тогава да свършат и да се оттеглим?
— Уви. Все пак трябва да откажа. Много ме мързи.
— Много те мързи за секс? — Блашуивър се извърна на хълбок и го изгледа.
— Наистина съм доста ленив. Лош пример за бог, както непрекъснато казвам на върховния си жрец. Май никой не ме слуша, тъй че, опасявам се, трябва да продължа усърдно да доказвам твърдението си. Флиртуването с теб, за жалост, би подронило цялата основа на аргумента ми.
Блашуивър поклати глава.
— Понякога ме объркваш, Лайтсонг. Ако не беше репутацията ти, просто щях да предположа, че си срамежлив. Как можа да спиш с Калмсиър, а мен последователно да ме пренебрегваш?
„Калмсиър беше последната почтена Завърнала се, която е познавал този град — помисли Лайтсонг, докато отпиваше от виното. — Никой друг няма и троха от нейното благоприличие.“
Блашуивър замълча, загледана в последната демонстрация на пиромантите. Пищността на представлението прогресивно нарастваше и Лайтсонг тъкмо си мислеше да им извика да изгърмят всичките си фойерверки за него, та да не им остане нищо, ако ги извика друг бог.
Блашуивър не показа с нищо, че се кани да се върне в палата си, и Лайтсонг не каза нищо повече. Подозираше, че не е дошла просто за словесен двубой, нито дори да се опита да легне с него. Блашуивър винаги си имаше свои планове. Опитът на Лайтсонг му подсказваше, че в тази жена има повече дълбочина, отколкото предполага пищната й външност.
Най-сетне предчувствието му се оправда. Тя извърна очи от фойерверките и се загледа към мрачния палат на Бога крал.
— Имаме нова кралица.
— Забелязах — отвърна Лайтсонг. — Макар че, да призная, само защото ми го напомниха няколко пъти.
Замълчаха.
— Нищо ли не мислиш по въпроса? — попита най-сетне Блашуивър.
— Избягвам да мисля. Мислите водят към други мисли, а — ако не внимаваш — те водят към действия. Действията пък уморяват. Знам го от един сериозен авторитет, който го прочел веднъж в някаква книга.
Блашуивър въздъхна.
— Избягваш да мислиш, избягваш мен, избягваш усилието… има ли нещо, което не избягваш?
— Закуската.
Блашуивър не реагира на това и Лайтсонг остана разочарован. Беше твърде съсредоточена върху кралския палат. Лайтсонг обикновено се стараеше да не обръща внимание на голямото черно здание. Не му харесваше усещането, че сякаш е надвиснало застрашително над него.
— Може би трябва да направиш изключение — каза Блашуивър — и да помислиш за тази конкретна ситуация. Тази кралица означава нещо.
Лайтсонг завъртя чашата между пръстите си. Знаеше, че жреците на Блашуивър са сред тези, които най-силно призовават за война в Дворцовото събрание. Не беше забравил кошмарното си видение отпреди, гледката на пламналия Т’Телир. Образът упорито се задържаше в ума му. Никога не беше казвал нищо против идеята за война. Просто не искаше да го замесват.