— Имали сме кралици и преди — отвърна най-сетне.
— Никога от кралския род. Поне от времето на Калад Узурпатора не е имало такава.
Калад. Мъжът, който беше започнал Велебран, който бе използвал знанието си за БиоХроматичния дъх, за да създаде огромна армия от Безжизнени и да заграби властта в Халандрен. Беше защитил кралството с войските си, но също така го беше разбил и бе прогонил кралския род в планините.
Сега се бяха върнали. Или поне една от тях.
— Това е опасен ден, Лайтсонг — каза тихо Блашуивър. — Какво ще стане, ако тази жена роди дете, което не е Завърнало се?
— Невъзможно — отвърна той.
— О? Толкова ли си убеден?
Лайтсонг кимна.
— От Завърналите се само Богът крал може да прави деца и те винаги са мъртвородени.
Блашуивър поклати глава.
— Единственото свидетелство, което имаме за това, е от дворцовите жреци. Но съм чувала за… несъответствия в архивите. Дори и да нямаме повод за притеснения от тях, има много други съображения. Защо ни трябва кралска особа да „легитимира“ трона ни? Триста години управление от Двора на боговете не са ли достатъчно да направят кралството легитимно?
Лайтсонг не отвърна нищо.
— Този брак предполага, че ще приемем кралско управление — каза Блашуивър. — Какво ще стане, ако онзи крал в планините реши да си върне владенията? Какво ще стане, ако тази наша кралица тук роди дете от друг мъж? Кой ще е наследникът? Кой ще управлява?
— Богът крал управлява. Всички го знаят.
— Преди триста години не е управлявал той. Управлявали са кралските особи. После, след тях, Калад — а след него Миротворецът. Промяната може да стане бързо. Като приемаме тази жена тук, може би предизвикваме края на управлението на Завърналите се в Халандрен.
Млъкна и се замисли. Лайтсонг я гледаше. Беше красива. Беше се Завърнала преди петнайсет години — което я правеше стара за Завърнал се. Стара, мъдра и невероятно хитра.
— Не смятам да се оставя да ме изненадат, както е станало с хората на краля, когато Калад е заграбил трона им. Някои от нас планираме, Лайтсонг. Можеш да се присъединиш към нас, ако пожелаеш.
— Политика, скъпа — въздъхна той. — Знаеш колко я мразя.
— Ти си богът на храбростта. Увереността ти може да ни е от полза.
— В този момент съм уверен само, че няма да съм ти от полза.
Лицето й се стегна, докато се мъчеше да не издаде разочарованието си. Накрая въздъхна, изправи се и се разкърши, излагайки отново на показ съвършената си фигура.
— Рано или късно ще трябва да застанеш зад нещо, Лайтсонг. Бог си на тези хора.
— Не по мой избор, скъпа.
Тя се усмихна, а после се наведе и го целуна.
— Просто помисли за това, което казах. Ти си по-добър мъж, отколкото си признаваш. Мислиш ли, че бих се предлагала просто така на всеки?
Той помълча, после каза:
— Всъщност… да.
Тя се засмя и се обърна. Слугите й дойдоха да вдигнат дивана.
— О, хайде стига! Има поне трима от другите богове, на които не бих и помислила да разреша да ме докоснат. Забавлявай се, но все пак се опитай да си представиш какво прави кралят ни за наследството ни горе в покоите си точно сега. — Погледна го през рамо. — Особено ако това ти напомня какво пропусна току-що. — Намигна му и се отдалечи с плавна походка.
Лайтсонг въздъхна. След малко освободи пиромантите с няколко думи за похвала. Щом менестрелите засвириха, се опита да опразни ума си както от злокобните думи на Блашуивър, така и от виденията за война, които терзаеха сънищата му.
Не успя и с двете.
8.
Сири простена и се превъртя. Гърбът я болеше, ръцете я боляха, главата я болеше. Всъщност й беше толкова неудобно, че се будеше непрекъснато въпреки умората. Надигна се и се хвана за главата.
Беше изкарала нощта на пода на спалнята на Бога крал и беше поспала.
Слънчева светлина се изливаше в стаята, отразена от мрамора там, където не беше покрито с килими.
„Черни килими — помисли тя, седнала на омачканата си синя рокля, която бе използвала и за одеяло, и за възглавница. — Черни килими на черен под с черни мебели. В Халандрен явно знаят как да поддържат мотив.“
Богът крал не беше в стаята. Сири погледна към голямото черно кожено кресло, в което той бе изкарал по-голямата част от нощта. Не го беше забелязала да напуска.
Прозя се уморено, а след това се надигна, издърпа долната си риза от купчината смачкани дрехи и я навлече. Издърпа косата си и тя се спусна по гърба й, спокойно руса на цвят. Щеше да й отнеме известно време, докато свикне с поддържането й толкова дълга.