Сири примига. „Боже на Цветовете! Дори да бездействаш тук е плашещо.“
— Но няма ли нищо, в което съм длъжна да участвам?
— Не мисля — отвърна Сини пръсти. — Съсъд, изглеждате разочарована.
— Аз…
Как можеше да го обясни? През целия й живот бяха очаквали от нея да е нещо — и през по-голямата част от живота си тя старателно беше отбягвала точно това. Сега беше останала без нищо. Не можеше да не се подчинява, за да не си навлече смърт и да не въвлече Идрис във война. Най-сетне беше готова да служи, да се старае да е покорна. Но по ирония като че ли нямаше какво да прави тук. Освен да роди дете, разбира се.
— Е, добре — въздъхна тя. — Къде са покоите ми? Искам да отида там.
— Покоите ви ли, Съсъд?
— Да. Надявам се, че не се очаква да живея в тази стая.
— Не — отвърна с учтив смях Сини пръсти. — Стаята на зачеването? Не, разбира се.
— Тогава къде? — настоя Сири.
— Съсъд. В известен смисъл целият този дворец е ваш. Не разбирам защо ще ви трябват отделни покои. Поискайте храна и слугите ще ви подредят трапеза. Ако пожелаете да си отдъхнете, ще ви донесат диван или кресло. Потърсите ли забавление, ще ви доведат изпълнители.
Изведнъж странните действия на слугите й — просто да й донесат рокли и набор от цветове, за да си избере, а след това да оправят грима и косата й на място — станаха по-ясни.
— Разбирам — промълви тя повече на себе си. — А войниците, които доведох с мен? Направиха ли каквото им заповядах?
— Да, Съсъд — отвърна Сини пръсти. — Тръгнаха тази сутрин. Беше разумно решение. Те не са посветени слуги на Тоновете и нямаше да им се позволи да останат тук в двора. Не биха могли да ви служат повече.
Сири кимна.
— Съсъд, ако ме извините…? — каза Сини пръсти.
Сири кимна разсеяно и Сини пръсти забързано излезе и я остави сама с мисълта колко самотна е тук. „Не бива да мисля за това“, каза си тя и се обърна към една от слугините — по-млада, някъде на нейната възраст.
— Е, това всъщност не ми казва как да си прекарвам времето, нали?
Слугинята се изчерви и наведе глава.
— В смисъл, изглежда, има много неща за правене, стига да искам — каза Сири. — Може би дори твърде много.
Момичето отново се поклони.
„Това много бързо ще стане доста дразнещо“, помисли Сири и стисна зъби. Отчасти й се дощя да направи нещо стъписващо, за да предизвика реакция от слугите, но знаеше, че това ще е просто глупаво. Всъщност май повечето й естествени импулси и реакции нямаше да вършат никаква работа тук в Халандрен. Тъй че, за да не направи нещо глупаво, Сири стана, решена да огледа новия си дом. Излезе от прекалено черната стая и надникна в коридора. Обърна гръб на слугите, които чакаха покорно в редица зад нея, и попита:
— Има ли някое място, където ми е забранено да ходя?
Тази, към която се беше обърнала, поклати глава.
„Дотук добре. Дано само не нахълтам в банята на Бога крал.“ Пресече коридора, отвори вратата и пристъпи в жълтата стая, в която бе предния ден. Столът и пейката, които бе използвала, бяха махнати и бяха сменени с някаква жълта гарнитура. Сири повдигна вежда, след което продължи към стаята с ваната.
Ваната я нямаше и тя се сепна. Стаята беше същата, със същите червени цветове. Цялата баня очевидно бе преносима, донесена, за да се изкъпе, и след това махната.
„Те наистина могат да преустройват всяка стая — помисли си тя с удивление. — Сигурно имат стаи, пълни с мебели и завеси, всичко с различен цвят, в очакване на прищевките на бога им.“
Обзета от любопитство, излезе от стаята, в която я бяха къпали, и тръгна напосоки.
Всяко помещение като че ли имаше четири врати, по една на всяка стена. Някои стаи бяха по-големи. Някои имаха прозорци с изглед навън, а други — към вътрешността на палата. Безкрайни стаи с украси, издържани в една цветова гама. Всяка беше с различен цвят, но въпреки това трудно се различаваха. Скоро се оказа безнадеждно изгубена — но като че ли беше все едно. Всяка стая в известен смисъл бе същата като всяка друга.
Обърна се към слугите.
— Искам да закуся.
Стана по-бързо, отколкото би си помислила, че е възможно. Няколко от жените се шмугнаха навън и се върнаха с тапициран зелен стол в цвета на поредната стая. Сири се настани да изчака и много скоро сякаш отникъде се появиха маса, столове и накрая храна. За по-малко от петнайсет минути вече я чакаше топло ядене.
Колебливо опита хапка. Едва сега осъзна колко е огладняла. Храната бе съставена главно от няколко вида наденички, смесени със зеленчуци. Вкусовете бяха много по-пикантни, отколкото беше свикнала. Но колкото повече хапваше от подлютената халандренска храна, толкова повече откриваше, че й харесва.