— Парлин? — каза тя, след като той се приближи, предпазливо, за да не издаде яда си с гласа и косата си. — Какво е това на главата ти?
— Шапка — отвърна той с присъщата си краткост. Не че беше груб — просто като че ли рядко чувстваше за нужно да каже повече.
— Виждам, че е шапка, Парлин. Откъде я взе?
— Човекът на пазара каза, че били много на мода. Всички ги носели.
Вивена въздъхна. Беше се колебала дали да вземе Парлин в града. Беше добър човек — стабилен и винаги благонадежден, — но животът, който познаваше, беше в дивата пустош и в охраняването на затънтени външни постове. Градът сигурно му действаше убийствено.
— Тази шапка е нелепа, Парлин — каза Вивена, едва сдържайки косата си да не почервенее. — И с нея изпъкваш.
Парлин смъкна шапката и я натика в джоба си. Не каза нищо, но се обърна и се загледа в минаващите човешки тълпи. Те като че ли го изнервяха също като Вивена. Навярно дори повече. Но тя се радваше, че го бе взела със себе си. Беше един от малкото хора, на които можеше да се довери, че няма да идат при баща й. Знаеше, че Парлин я харесва. През младостта им често й беше носил дарове от гората. Обикновено убити от него животни.
За Парлин нищо не показваше толкова добре обич, колкото мръвка от нещо умряло и още кървящо на масата.
— Това място е странно — каза Парлин. — Хората тук се движат като стада. — Очите му проследиха едно хубаво халандренско момиче, което минаваше покрай тях. Уличницата — като повечето жени в Т’Телир — на практика не носеше нищо. Блуза, открита много под шията, пола много над коленете — някои жени тук дори носеха панталони, досущ като мъже.
— Какво откри на пазара? — попита тя, за да върне вниманието му към себе си.
— Има много идрианци тук — отвърна той.
— Какво?! — възкликна неволно Вивена.
— Идрианци — повтори Парлин. — На пазара. Някои разменят стоки. Повечето приличат на прости работници. Наблюдавах ги.
Вивена се намръщи и скръсти ръце.
— А ресторантът? Разузна ли го, както те помолих?
Той кимна.
— Изглежда чист. Странно ми е, че хората тук ядат храна, направена от непознати.
— Видя ли нещо подозрително там?
— Какво трябва да е „подозрително“ в този град?
— Не знам. Ти настоя да разузнаваш.
— Винаги е добра идея, когато си на лов. По-малко вероятно е животните да се уплашат.
— За жалост хората не са като животните, Парлин.
— Знам — отвърна Парлин. — С животните нещата са ясни.
Вивена въздъхна. Но точно в този момент забеляза, че Парлин е прав поне за едно. Зърна няколко идрианци, които минаваха по улицата наблизо; един от тях теглеше кола, която доскоро трябваше да е била натоварена с продукти. Лесно беше да ги отличи човек в бозавото им облекло и по говора им. Изненада се, че са дошли толкова далече да търгуват. Но пък търговията в Идрис напоследък несъмнено не беше особено оживена.
С неохота затвори очи, прикри преобразяването с шала си и промени косата си от сива на кафява. Щом в града имаше други идрианци, едва ли щеше да изпъква. Да се опитва да се прави на стара жена щеше да е по-подозрително.
Все пак не й харесваше, че е пред очите на толкова много хора. В Бевалис щяха да я познаят моментално. Разбира се, в Бевалис имаше само няколко хиляди души. За неимоверно по-големите мащаби на Т’Телир се налагаше съзнателно да се приспособи.
Махна на Парлин, стисна зъби, вля се в множеството и си запробива път към пазара.
Цялата разлика беше в морето. Т’Телир беше основно пристанище, а боите, които правеха — от Сълзите на Едгли, местно цвете, — го превръщаха в търговски център. Можеше да види доказателствата за това навсякъде наоколо. Екзотични коприни и дрехи. Смугли търговци от Тетрадел с техните дълги черни бради, овързани със здрави кожени каишки на цилиндри. Пресни плодове от градове по крайбрежието. В Идрис населението беше разпръснато рехаво по ферми и земи по планинските склонове. В Халандрен — страна, която контролираше над една трета от крайбрежието на вътрешното море — нещата бяха различни. Можеха да избуяват. Да растат.
Да са пищни.
В далечината се виждаше платото с Двора на боговете — най-богохулното място под цветните очи на Аустре. Между стените му, в ужасния палат на Бога крал, държаха Сири в плен, затворничка на самия Сузеброн. Вивена разбираше логиката в решението на баща им. В груб политически смисъл Вивена беше по-ценна за Идрис. Ако войната беше сигурна, беше логично да изпрати по-малко полезната си дъщеря като задържаща тактика.