Но й беше трудно да мисли за Сири като за „по-малко полезната“. Сири беше необуздана, но беше тази, която се усмихваше, когато другите бяха посърнали. Беше тази, която носеше дарове, когато никой не ги очакваше. Беше избухлива, но също така невинна. Беше малката сестричка на Вивена и някой трябваше да се погрижи за нея.
Богът крал щеше да иска наследник. Това трябваше да е задължението на Вивена — нейната жертва за народа й. Беше се подготвяла за това и бе готова за него. Струваше й се нередно Сири да бъде принудена да направи нещо толкова ужасно.
Баща й беше взел решението си — най-доброто за Идрис. Вивена беше взела своето. Ако щеше да има война, искаше да е готова да измъкне сестра си от този град в мига, в който станеше опасно. Всъщност Вивена чувстваше, че трябва да има начин да измъкне Сири преди войната да е дошла — начин да заблуди халандренците, да ги накара да си помислят, че Сири е умряла. Нещо, което щеше да спаси сестра й и в същото време да не предизвика враждебност.
Това баща й нямаше да приеме. Затова не му беше казала. По-добре беше той да може да откаже съучастие, ако нещата се объркаха.
Тръгна по улицата, свела очи, за да не привлича внимание.
Измъкването от Идрис се бе оказало изненадващо лесно. Кой щеше да заподозре такъв дързък ход от нейна страна — тя, която винаги се бе държала съвършено? Никой не се зачуди, когато помоли за храна и пътни принадлежности и каза, че иска да приготви пакети за извънреден случай. Никой не се усъмни, когато предложи експедиция до по-високите хребети, за да събере целебни корени — повод да прикрие първите седмици от изчезването си.
Много лесно бе успяла да убеди Парлин. Той й вярваше, може би твърде много, и познаваше отлично пътищата и горските пътеки към Халандрен. Беше стигнал чак до градските стени при едно пътуване с група съгледвачи преди година. С негова помощ бе успяла да привлече и няколко от приятелите му — също горяни, — за да я пазят и да са част от нейната „експедиция“. Останалите бе върнала по-рано тази сутрин. Нямаше да са от голяма полза в града, където вече си бе осигурила други съюзници, които да я пазят. Приятелите на Парлин щяха да известят баща й, който вече щеше да е научил какво е направила: преди да тръгне, беше наредила на слугинята си да му предаде писмо. Преброи наум колко дни бяха минали. Писмото щеше да му бъде предадено тази вечер.
Не знаеше каква ще е реакцията на баща й. Може би щеше да прати войници, които да я върнат. Може би щеше да я остави на мира. Беше го предупредила, че ако види войници да я търсят, просто ще отиде до Двора на боговете, ще обясни, че е станала грешка, и ще се размени за сестра си.
Искрено се надяваше да не се стигне до това. На Бога крал не можеше да се вярва. Можеше да я вземе в плен и да задържи Сири, като по този начин спечели две принцеси, които да го задоволяват, вместо една.
„Не мисли за това“, каза си и придърпа по-плътно шала си въпреки горещината.
По-добре беше да намери друг начин. Първата стъпка бе да намери Лемекс, главния шпионин на баща й в Халандрен. Вивена си беше писала с него по няколко повода. Баща й бе поискал да се познава с най-добрия му разузнавателен агент в Т’Телир и прозорливостта му този път щеше да действа против него. Лемекс познаваше Вивена и му бяха казали да приема заповеди от нея. Беше пратила писмо на шпионина — доставено с пратеник с няколко коня, за да стане доставката бързо — в деня, в който бе напуснала Идрис. Ако писмото бе пристигнало безопасно, шпионинът щеше да се срещне с нея в посочения ресторант.
Планът й изглеждаше добър. Беше се подготвила. Защо тогава се чувстваше толкова уплашена, когато навлезе в пазара?
Застана смълчана, като камък в потока от движещи се хора, изливащи се на порой по улицата. Беше толкова огромно пространство, покрито с шатри, кошари, сгради и хора. Тук нямаше каменна настилка, само пясък и пръст, с петна трева тук-там, и като че ли нямаше особен замисъл или ред в подредбата на сградите. Произволните улици просто бяха направени там, където на хората им беше хрумнало да минават. Търговци хвалеха на висок глас стоката си, знамена се вееха на вятъра и артисти се надпреварваха да привлекат вниманието на зяпачите. Истинска оргия от цвят и движение.
— Леле — каза тихо Парлин.
Вивена го погледна, изтръгнала се от стъписването си.
— Не беше ли тук преди малко?
— Бях — отвърна Парлин, леко оцъклил очи. — Пак „леле“.
Вивена поклати глава.
— Хайде да идем до ресторанта.