Изтезанията и измъченият поглед в хлътналите очи на Вахр издаваха мрачната истина. Дъх можеше да се предаде само с доброволна, преднамерена Заповед. Тази Заповед обаче можеше да бъде окуражена.
— Значи ме съдиш — изграчи Вахр. — Като всички други.
— Проваленият ти бунт не ме интересува, Вахр. Искам само твоя Дъх.
— И ти като целия двор на Халандрен.
— Да. Но ти няма да го дадеш на някой от Завърналите се. Ще го дадеш на мен. В замяна на това да те убия.
— Не изглежда кой знае каква сделка. — Имаше някаква твърдост — липса на чувство — у Вахр, каквато Вашер не беше видял последния път, когато се бяха разделили преди години.
„Странно — помисли си той. — Най-после, след цялото това време, намирам у този човек нещо, с което мога да се отъждествя.“
Отстъпи на безопасно разстояние от Вахр. След като гласът му вече бе освободен, той можеше да Заповяда. Само че не докосваше нищо освен металните вериги, а металът бе много труден за Пробуждане. Никакъв живот нямаше в него, а и беше далече от формата на човек. Дори на висините на силата си самият Вашер бе успял да Пробуди метал само в няколко особени случая. Разбира се, някои изключително могъщи Пробуждащи можеха да съживят предмети, без да ги докосват, но то се дължеше на звученето на гласовете им. За това обаче беше нужно Деветото извисяване. Дори Вахр нямаше чак толкова много Дъх. Всъщност Вашер знаеше само за една личност сред живите, която имаше: самият Бог крал.
Това означаваше, че Вашер навярно беше в безопасност. Вахр таеше в себе си огромно богатство от Дъх, но нямаше какво да Пробуди. Вашер бавно обиколи окования мъж. Много трудно му беше да предложи каквото и да било съчувствие. Вахр си беше заслужил съдбата. Но жреците нямаше да му позволят да умре, докато таеше толкова много Дъх. Умреше ли, щеше да е прахосничество. Да си иде. Невъзвратимо.
Дори правителството на Халандрен — което имаше толкова стриктни закони за купуването и отдаването на Дъх — не можеше да позволи такова съкровище да се пропилее. Ужасно държаха да предотвратят екзекуцията дори на толкова опасен престъпник като Вахр. След време щяха да се проклинат за това, че не го бяха пазили по-добре.
Но пък Вашер беше изчаквал две години за такава възможност.
— Е? — попита Вахр.
— Дай ми Дъха, Вахр — рече Вашер и пристъпи към него.
— Едва ли имаш уменията на мъчителите на Бога крал, Вашер — изсумтя Вахр, — а аз ги търпя вече от две седмици.
— Ще се изненадаш. Но това е без значение. Ти ще ми дадеш Дъха си. Знаеш, че имаш само две възможности. Даваш го на мен или го даваш на тях.
Вахр увисна на китките си и бавно се завъртя. Мълчаливо.
— Нямаш много време за обмисляне — каза Вашер. — Всеки момент някой ще открие мъртвите стражи. Ще се вдигне тревога. Аз ще избягам, а теб ще те мъчат отново и рано или късно ще се прекършиш. След това цялата мощ, която си събрал, ще отиде при същите хора, които се беше заклел да унищожиш.
Вахр заби поглед в пода. Вашер го изчака да повиси още няколко мига и да се увери, че реалността на положението му е ясна.
Най-сетне Вахр вдигна очи към него.
— Онова… нещо, което носиш. То е тук, в града, нали?
Вашер кимна.
— Писъците, които чух. То ли ги причини?
Вашер отново кимна.
— Колко време ще се задържиш в Т’Телир?
— Доста. Около година може би.
— Ще го използваш срещу тях?
— Само аз си знам, Вахр. Ще приемеш ли сделката ми? Бърза смърт в замяна на онези Дихания. Обещавам ти следното: враговете ти няма да ги имат.
Вахр помълча и накрая прошепна:
— Твои са.
Вашер вдигна ръка и опря длан на челото на Вахр — внимателно, за да не докосне нещо от дрехата му кожата на Вахр, та той да може да привлече цвят за Пробуждане.
Вахр не помръдна. Изглеждаше изтръпнал. После, тъкмо докато Вашер започваше да се притеснява, че затворникът е премислил, Вахр Дъхна. Цветът се изцеди от него. Красивото Многоцветие, аурата, от която изглеждаше толкова величествен въпреки раните и веригите, изтече от устата му, увисна във въздуха и заблещука като мъгла. Вашер я вдиша, затворил очи.
— Моят живот към твоя — Заповяда Вахр с нотка на отчаяние в гласа. — Моят Дъх става твой.
Дъхът нахлу във Вашер и всичко оживя ярко. Кафявото му наметало вече изглеждаше дълбоко наситено с цвят. Кръвта на пода беше тъмночервена, огнена сякаш. Кожата на Вахр дори бе като шедьовър от цветове, повърхността нашарена от лъскави черни косми, сини отоци и яркочервени резки. От години Вашер не беше усещал такъв… живот.