Парлин кимна и каза:
— Насам.
Тя го последва, ядосана на себе си. Това беше Халандрен — не трябваше да е изумена. Трябваше да е отвратена. И все пак всичко тук бе толкова стъписващо, че й беше трудно да изпитва нещо друго освен леко замайване. Изобщо не беше съзнавала в каква степен бе приемала красивата простота на Идрис за нещо дадено.
Близостта на Парлин беше добре дошла — иначе мощната вълна от миризми, звуци и гледки щеше да я удави. На някои места тълпите ставаха толкова гъсти, че се налагаше да си пробиват път през тях с лакти. В един момент Вивена се усети, че е на ръба на паниката, притисната от мръсни, отблъскващо цветни човешки тела. За щастие ресторантът не се оказа много далече и стигнаха до него точно когато си помисли, че самата огромност на мястото ще я накара да запищи. На табелата пред ресторанта бе нарисуван весело плаващ сред вълните кораб. Ако миризмите, лъхащи отвътре, бяха някакъв знак, то корабът изобразяваше кухнята на ресторанта: риба. Вивена едва се овладя да не се задави. Беше яла риба няколко пъти, докато се подготвяше за живота си в Халандрен. Изобщо не й беше харесала.
Парлин влезе вътре и мигновено се отдръпна встрани присвит почти като вълк, докато очите му се нагаждаха към сумрака. Вивена каза на собственика лъжливото име, което Лемекс знаеше, за да я потърси. Съдържателят изгледа Парлин, после сви рамене и ги заведе до една от масите в дъното на помещението.
Въпреки подготовката си Вивена беше малко несигурна какво прави човек в ресторант. Струваше й се многозначително, че такива места като ресторанти може да съществуват в Халандрен — места, предназначени да хранят не пътници, а местните, които не можеха да си направят труда да си приготвят сами храна и да обядват в домовете си.
Парлин не седна, а остана прав до стола й, за да наблюдава помещението. Изглеждаше толкова напрегнат, колкото се чувстваше тя.
— Вивена — промълви той и се наведе към нея. — Косата ти.
Тя се сепна и осъзна, че косата й е изсветляла от смущение, докато си беше пробивала път през тълпата. Не беше побеляла съвсем — Вивена беше твърде добре обучена за това, — но беше станала по-бяла, като посипана с бял прашец.
Жегната от страх, че ще се издаде, тя нагласи шала на главата си и извърна очи настрани, когато собственикът на ресторанта се приближи, за да вземе поръчката им. На масата беше надраскан къс списък с ястия и Парлин най-сетне седна и отклони вниманието на съдържателя от Вивена.
„Можеш да се справиш — каза си тя строго. — Изучавала си Халандрен през по-голямата част от живота си.“ Косата й потъмня и се върна до обичайното си кафяво. Промяната бе толкова дискретна, че ако някой я наблюдаваше, щеше да си помисли, че е игра на светлината. Но тя все пак задържа шала. Беше я срам от самата себе си. Едно минаване през пазара — и да изгуби самообладание?
„Мисли за Сири“, каза си. Това й даде сила. Мисията й беше импровизирана, дори безразсъдна, но беше важна. Отново успокоена, смъкна шала и зачака, докато Парлин избере блюдо — яхния от водорасли. Гостилничарят се отдалечи.
— Сега какво? — попита Парлин.
— Сега чакаме — отвърна Вивена. — В писмото си казах на Лемекс да проверява в ресторанта всеки ден по обед. Ще седим тук, докато дойде.
Парлин кимна, но се размърда неспокойно.
— Какво има? — попита Вивена спокойно.
Той погледна към вратата.
— Това място ми е подозрително, Вивена. Не мога да надуша нищо освен тела и подправки, не мога да чуя нищо освен човешко бърборене. Няма никакъв вятър, никакви реки, само… хора.
— Знам.
— Искам да изляза навън.
— Какво? Защо?
— Ако не познаваш едно място — отвърна той неловко, — трябва да го опознаеш. — Не даде повече обяснения.
При мисълта, че ще остане сама, я жегна страх. Но не беше редно да настоява Парлин да остане с нея.
— Обещаваш ли, че ще останеш наблизо?
Той кимна.
— Върви тогава.
Той стана и тръгна към изхода. Не се движеше като халандренец — движенията му бяха по-плавни, по-скоро като на дебнещ звяр. „Може би трябваше да го върна с другите.“ Но мисълта, че щеше да остане съвсем сама, я беше спряла. Имаше нужда от човек, който да й помогне да намери Лемекс. Впрочем, имаше чувството, че може би е поела твърде голям риск, влизайки в града само с един охранител, та дори и толкова опитен като Парлин.
Но беше станало. Вече нямаше смисъл да се притеснява. Отпусна ръце на масата и се замисли. В Идрис планът й за спасяването на Сири бе изглеждал по-прост. Сега пред нея се разгръщаше истинската му същност. Трябваше по някакъв начин да проникне в Двора на боговете и да измъкне сестра си. Как можеше да постигне човек нещо толкова дръзко? Дворът на боговете със сигурност се охраняваше добре.