„Лемекс все ще има някакви идеи — каза си. — Просто трябва да…“
На масата й седна някакъв мъж. Не толкова цветно облечен като повечето халандренци: носеше облекло, съшито най-вече от кафява кожа, макар да беше заметнал отгоре червено платнено яке. Не беше Лемекс. Шпионинът беше по-възрастен, над петдесетгодишен. Този непознат имаше издължено лице, грижливо сресана коса и не можеше да е на повече от трийсет и пет.
— Мразя да съм наемник — каза непознатият. — Знаете ли защо?
Стъписана, Вивена замръзна и почти зяпна.
— Заради предразсъдъците — продължи мъжът. — Всеки друг, като работи, иска добро заплащане, и го уважават за това. Не и наемниците обаче. Печелим си лошо име само защото си вършим работата. Колко менестрели са ги заплювали затова, че приемат заплащането на този, който предложи най-високо? Колко пекари се чувстват гузни затова, че продават сладкишите си на някого, а после продават още на враговете му? — Погледна я накриво. — Не. Само наемниците. Не е честно, не мислите ли?
— Ъъ… кой сте вие? — успя да попита Вивена и подскочи, щом от другата й страна седна втори мъж. Едър на ръст, с голям кривак, вързан на гърба му. На върха на кривака бе кацнала пъстра птица.
— Аз съм Дент — каза първият, хвана ръката й и я стисна. — Това е Тонк Фах.
— Приятно ми е — каза Тонк Фах и стисна ръката й, щом Дент я пусна.
— За жалост, принцесо, тук сме, за да ви убием — каза Дент.
10.
Косата на Вивена мигновено изсветля до чисто бяло.
„Мисли! — каза си тя. — Обучавана си в политика! Изучавала си преговаряне за заложници. Но… какво правиш, когато ти си заложницата?“
Изведнъж двамата мъже избухнаха в смях. По-едрият тупна няколко пъти по масата с ръка и птицата изграчи.
— Съжалявам, принцесо — каза Дент — по-слабият — и поклати глава. — Просто наемнически хумор.
— Убиваме понякога, но не сме наемни убийци — рече Тонк Фах. — Това е работа на асасините.
— Асасините! — Дент вдигна пръст. — Виж, тях ги уважават. Защо според вас? Те са просто наемници с малко по-засукани имена.
Вивена примига и се помъчи да възвърне самообладанието си.
— Не сте тук, за да ме убиете — заговори сковано. — Значи просто ще ме похитите?
— Богове, не — отвърна Дент. — Лоша работа е това. Всеки път щом похитиш някой, който си струва откупа, ядосваш хора, които са много по-могъщи от теб.
— Не бива да ядосваш важни хора — рече Тонк Фах с прозявка. — Освен ако не ти плащат още по-важни хора.
Дент кимна.
— И това без да смятаме храненето и грижите за пленниците, размяната на писма по откупа, отстъпките, уговорките. Главоболие си е, казвам ви. Ужасен начин да се печелят пари.
Възцари се тишина. Вивена отпусна длани на масата, за да не затреперят. „Знаят коя съм — каза си, мъчеше се да разсъждава логично. — Или са ме разпознали, или…“
— Вие работите за Лемекс.
Дент се усмихна широко.
— Видя ли, Тонк? Той каза, че е умна.
— Ами сигурно затова е принцеса, а ние — прости наемници — отвърна Тонк Фах.
Вивена се намръщи. „Подиграват ли ми се?“
— Къде е Лемекс? Защо не дойде лично?
Дент отново се усмихна и кимна на собственика на ресторанта, който донесе на масата голямо гърне с димяща яхния. Миришеше на люти подправки и из нея като че ли плуваха рачешки щипки. Собственикът хвърли на масата три дървени лъжици и се оттегли.
— Приятелят ви — каза Дент, като взе една лъжица, — Лемекс, нашият работодател — не е добре.
— Треска — поясни Тонк Фах между две сръбвания.
— Помоли да ви заведем при него — каза Дент. Подаде й сгънат лист с едната си ръка, докато чупеше една щипка с другата. Вивена потръпна, като видя как я изсмука.
„Принцесо — гласеше бележката. — Моля, доверете се на тези хора. Дент ми служи добре вече дълъг период и е верен — доколкото един наемник може да се нарече верен. На него и на хората му е платено и съм убеден, че ще ни останат верни за срока на този договор. Предлагам доказателство за верността на горното със следната парола: «синя маска».“
Почеркът беше на Лемекс. Нещо повече, беше дал вярната парола. Не „синя маска“ — това беше подвеждащо. Истинската парола беше използването на думата „период“ вместо време. Тя погледна Дент, който изсмукваше поредната рачешка щипка.
— Тъй — рече той и хвърли празната щипка. — Сега идва сложната част. Тя трябва да реши. Казваме ли й истината, или я будалкаме? Дали не сме фалшифицирали писмото? Или, да речем, сме пленили стария шпионин, мъчили сме го и сме го принудили да напише писмото.
— Можехме да ви донесем пръстите му за доказателство, че сме честни — каза Тонк Фах. — Това щеше ли да помогне?