Вивена повдигна вежда.
— Наемнически хумор?
— Толкова можем — каза с въздишка Дент. — Общо взето не сме големи умници. Иначе сигурно щяхме да си изберем професия без толкова висока смъртност.
— Като вашата професия, принцесо — рече Тонк. — Добра продължителност на живота, обикновено. Често съм се чудил дали не трябваше да чиракувам за принц.
Двамата се изкискаха, а Вивена се намръщи. „Лемекс не би се прекършил от изтезания — помисли си. — Твърде добре е обучен. Дори да се беше прекършил, нямаше да включи и истинската парола, и фалшивата.“
— Да вървим — каза тя и стана.
— Чакайте — рече Тонк, вдигнал лъжицата към устата си. — Да не искате да си пропуснем обяда?
Вивена изгледа накриво червената супа с плуващите вътре рачешки щипки и каза:
— Определено.
Лемекс се покашля тихо. Състареното му лице беше плувнало в пот, кожата му бе лепкава и пребледняла, от време на време измърморваше в полусън нещо неразбрано.
Вивена седеше на столче до леглото му. Двамата наемници чакаха с Парлин в дъното на стаята. Единственото друго присъстващо лице беше строгата сестра, същата, която бе уведомила Вивена с тих глас, че нищо повече не може да се направи.
Лемекс умираше. Едва ли щеше да преживее до края на деня.
Вивена за първи път виждаше лицето му, макар да си беше писала с него. Лицето изглеждаше… не както трябва.
Тя знаеше, че Лемекс остарява. Това го правеше по-добър шпионин, тъй като малцина щяха да търсят шпиони сред старците. Но не очакваше да е толкова измършавял, треперещ и кашлящ. Очакваше да види енергичен и духовит стар господин. Това си беше представяла.
Имаше чувството, че губи един от най-добрите си приятели, въпреки че всъщност така и не го беше познавала. С него свързваше убежището си в Халандрен, той беше тайното й предимство. Той уж трябваше да помогне този безумен план да успее. Той беше умният и опитен наставник, на когото бе разчитала.
Лемекс отново се закашля. Сестрата погледна към Вивена и каза:
— Губи съзнание и после се свестява за малко, милейди. Тази сутрин говореше за вас, но става все по-зле и по-зле.
— Благодаря ви — каза тихо Вивена. — Извинена сте.
Жената се поклони и излезе.
„Сега е моментът да си принцеса“, каза си Вивена. Стана и се наведе над Лемекс.
— Лемекс. Трябва да ми предадеш каквото знаеш. Как се свързвам с шпионската ти мрежа? Къде са другите идриански агенти в града? Кои са паролите, които ще ги накарат да ме слушат?
Той закашля, взря се в нея с размътени очи и прошепна нещо. Тя се наведе още.
— … Никога. Можете да ме мъчите колкото искате. Няма да издам нищо.
Вивена въздъхна и отново седна. По замисъл идрианската шпионска мрежа в Халандрен беше хлабаво организирана. Баща й познаваше всичките им агенти, но тя се беше свързвала само с Лемекс, водача и координатора на мрежата. Стисна зъби и отново се наведе към леглото. Чувстваше се като крадец на гробове.
— Лемекс, погледни ме. Не съм тук, за да те мъча. Ти получи писмо от мен. И аз дойдох при теб.
— Не можеш да ме заблудиш — прошепна старецът. — Мъченията няма да ме сломят. Няма да издам нищо.
Вивена въздъхна и извърна очи.
Изведнъж Лемекс потрепери и вълна от цвят се разля по леглото и над Вивена и запулсира по пода, преди да угасне. Вивена се дръпна назад стъписана.
Последва нов пулс. Не беше просто цвят. Беше вълна от усилен цвят — вълна, която караше багрите в стаята да изпъкнат повече, щом минеше над тях. Подът, завивките, собствената й дреха — всичко лумна ярко и живо за миг, а след това отново заглъхна до първоначалните багри.
— Какво в името на Аустре беше това? — възкликна Вивена.
— БиоХроматичен дъх, принцесо — каза Дент, подпрян на рамката на вратата. — Старият Лемекс имаше много. Няколкостотин Дъха, мисля.
— Това е невъзможно! Той е идрианец. Никога не би приел Дъх.
Дент се обърна към Тонк Фах, който чешеше папагала си по гушата. Едрият наемник само сви рамене.
Нова цветна вълна бликна от Лемекс.
— Той умира, принцесо — каза Дент. — Дъхът му става нередовен.
Вивена го изгледа гневно.
— Той няма…
Нещо я сграбчи за ръката. Тя подскочи и погледна Лемекс, който бе успял да се пресегне и да я хване. Гледаше я втренчено.
— Принцесо — промълви той. Очите му най-после бяха ясни.
— Лемекс. Връзките ти. Трябва да ми ги дадеш!
— Направих нещо лошо, принцесо.
Тя замръзна.
— Дъх, принцесо. Наследих го от предшественика си и купувах още. Много повече…
„Боже на Цветовете“, помисли с ужас Вивена и сърцето й се сви от болка.
— Знам, че беше грешно — прошепна Лемекс. — Но… чувствах се толкова могъщ. Можех да накарам самата прах на земята да ми се подчини. Беше за доброто на Идрис! Хора с Дъх са уважавани тук, в Халандрен. Можех да ходя на празненства, където обикновено нямаше да ме допуснат. Можех да влизам в Двора на боговете, за да слушам Дворцовото събрание. Дъхът удължи живота ми, правеше ме енергичен въпреки възрастта ми. Аз…