— Не. Не, премислих. Няма да вземем Дъха.
В този момент Лемекс спря да бълнува. Извърна глава и погледна Вивена в очите.
И все още стискаше ръката й.
— Моят живот към твоя — изрече старият мъж със зловещо ясен глас и стисна ръката й още по-здраво, щом тя се дръпна. — Моят Дъх става твой!
Трептящ облак въздух с всички цветове на дъгата лъхна от устата му и се понесе към нея. Вивена затвори уста ококорена, с побеляла от ужас коса. Издърпа ръката си от ръката на Лемекс, докато лицето му помръкваше, а очите му губеха блясъка си.
Цветовете около него угаснаха.
А Дъхът се изстреля към нея. Никаква полза нямаше от това, че бе затворила уста. Дъхът я порази като физическа сила, прониза тялото й. Тя ахна, смъкна се на колене и затрепери, обзета от извратена наслада. Изведнъж почувства другите в стаята. Можеше да усети как я гледат. И — сякаш лумна светлина — всичко около нея стана по-ярко, по-реално, по-живо.
Ахна, обзета от благоговеен трепет. Чу смътно как Парлин притича до нея и изрече името й. Но, странно, единственото, за което можа да помисли, беше мелодичността на гласа му. Можеше да различи всеки тон във всяка дума, която изричаше. Познаваше ги инстинктивно.
„Аустре, Боже на Цветовете! — помисли си. — Какво направих?“
11.
— Но можем да заобиколим правилата поне малко, нали? — каза Сири, докато крачеше бързо до Трилидийс.
Трилидийс, върховният жрец на Бога крал — щеше да е висок и без пищната си митра, с която се извисяваше над Сири почти като някой от Завърналите се — я изгледа отгоре и каза хладно:
— Не, не мисля, че е възможно, Съсъд.
— Не разбирам защо — настоя Сири, докато един слуга отвори вратата пред тях, за да напуснат оцветената в зелено стая и да преминат в синя. Трилидийс почтително я подкани да мине през прага първа, макар тя да долови, че му е неприятно да го прави.
Сири изскърца със зъби и се помъчи да измисли друг подход за атака. „Вивена щеше да е спокойна и логична. Щеше да обясни смислено защо трябва да й разрешат да напуска двореца, така че жрецът да я послуша.“ Вдиша дълбоко и се помъчи да намали червеното в косата си и неудовлетворението от себе си в себе си.
— Вижте. Бих могла например да изляза на една разходка навън, нали? Просто из двора?
— Невъзможно — отвърна Трилидийс. — Ако ви липсват забавления, защо не наредите на слугите да доведат менестрели и жонгльори? Сигурен съм, че ще запълнят времето ви. — „И ще те махнат от главата ми“, сякаш намекваше тонът му.
Не можеше ли да разбере? Не липсата на нещо я отчайваше. Отчайваше я това, че не може да види небето. Че не може да избяга от стени, ключалки и правила.
— Позволете ми поне да се срещна с някой от боговете. Имам предвид — какъв е смисълът да ме държите заключена?
— Вие не сте „заключена“, Съсъд — каза Трилидийс. — Вие спазвате период на изолация, в който можете да се посветите на размисъл върху новото ви място в живота. Това е древна и достойна практика, която показва респект към Бога крал и неговата божествена монархия.
— Да, но това е Халандрен — отвърна Сири. — Това е страната на разгул и фриволност! Сигурна съм, че можете да намерите начин да се направи изключение.
Трилидийс я погледна.
— Не правим изключения по въпроси на религията, Съсъд. Длъжен съм да допусна, че ме изпитвате по някакъв начин, защото ми е трудно да повярвам, че някой, достоен да докосва нашия Бог крал, би могъл да таи такива вулгарни мисли.
Сири се присви. „По-малко от седмица в града и вече започнах да си позволявам езикът ми да ме вкарва в беля.“
Не изпитваше неприязън към хората — обичаше да говори с тях, да прекарва времето си с тях, да се смее с тях. Само че не можеше да ги накара да правят каквото тя иска, не и така, както се очакваше да го може един политик. А би трябвало да го е научила от Вивена.
Продължиха напред. Сири беше с дълга бухнала кафява пола, която покриваше стъпалата й и имаше шлейф, който се точеше зад нея. Жрецът носеше златисти и кафяви одежди — цветове като на слугите. Тя все още се удивляваше, че всички в двореца имат толкова много облекла, при това съвсем еднакви освен цветовете.
Знаеше, че не бива да си позволява да ядосва жреците. Те вече като че ли изпитваха неприязън към нея и да се държи сопнато нямаше да е от полза. Просто последните дни бяха толкова скучни. Затворена в двореца, без да може да излезе, без да може да намери някой, с когото да поговори… имаше чувството, че ще полудее.
Но изключения нямаше да има. Явно.
— Това ли ще е всичко, Съсъд? — попита Трилидийс, когато стигнаха до вратата. Като че ли му беше доста трудно да остане учтив.