— Да, разбира се. Просто… — Замълча, а след това я погледна в очите. — Просто може би ще е добре да сте внимателна, Съсъд. Бъдете разумна. Старайте се да стоите будна.
Косата й мигновено изсветля до бяло.
— Казвате го все едно, че съм в опасност.
— Какво? Опасност ли? — Сини пръсти извърна очи. — Глупости. От какво има да се страхувате? Просто ви посъветвах да сте готова, в случай че Богът крал има нужди, които трябва да задоволите. А, виждам, че е време. Приятна вечер, Съсъд.
След тези думи бутна леко вратата, докосна я по гърба и я вкара вътре. В последния момент доближи главата си до нейната и прошепна:
— Пази се, дете. Не всичко тук в двореца е такова, каквото изглежда.
Сири се намръщи и се обърна, но Сини пръсти изписа на лицето си фалшива усмивка и затвори вратата.
„Какво, в името на Аустре, беше пък това?“, помисли тя и се задържа на прага, може би твърде дълго. Накрая въздъхна и се обърна към стаята. Обичайният огън пращеше в камината, но беше по-малък от предните вечери.
Той беше там. Не беше нужно да поглежда, за да го види. Цветовете на пламъците — синьо, оранжево и черно дори — бяха твърде истински, твърде живи. Роклята й, ярко златист сатен, сякаш гореше със свой вътрешен цвят. Всичко бяло — част от дантелата по роклята например — леко се огъна и излъчи дъга от цветове, гледано сякаш през призма. Сири дори съжали, че стаята не е достатъчно осветена, за да може да усети пълната красота на БиоХромата.
Но, разбира се, това беше грешно. Дъхът на Бога крал беше извратеност. Той се хранеше с душите на поданиците си и цветовете, които събуждаше, бяха за тяхна сметка.
Разтреперана, Сири развърза роклята отстрани и я остави да падне на части около нея — дългите ръкави се плъзнаха надолу, корсажът падна напред, пола и горнище прошумоляха, докато се изсипваха на пода. Довърши ритуала, като издърпа долната риза над раменете си и я пусна на пода до роклята. Измъкна се от двете, след което се смъкна ниско в обичайната поза.
Гърбът й простена от болка, а тя се замисли унило за поредната неприятна нощ. „Можеха поне да се погрижат огънят да е по-силен.“ Нощем в големия каменен палат ставаше студено въпреки тропическия климат на Халандрен. Особено ако си гола.
„Сини пръсти — помисли Сири. — Какво имаше предвид? Нещата в двореца не са такива, каквито изглеждат?“
Бога крал ли имаше предвид, и възможността да заповяда да я убият? Даваше си пълна сметка за неговата мощ. Как можеше да го забрави, докато той седеше тук, на няма и петнайсет стъпки от нея, и я гледаше от сенките? Не, не беше това. Беше сметнал за нужно да я предупреди тихо, без другите да чуят. „Пази се…“
Намирисваше на политика. Сири стисна зъби. Ако беше обръщала повече внимание на възпитателите си, дали щеше да може да долови някакъв по-скрит смисъл в предупреждението на Сини пръсти?
„Да бе, все едно ми трябва още един повод за безпокойство“, помисли си. Ако Сини пръсти имаше да й каже нещо, защо просто не го беше казал? Докато минутите течаха, думите му се превъртаха и превъртаха в главата й като в неспокоен сън, но й беше твърде неудобно и студено, за да стигне до някакви заключения. Това само я безпокоеше още повече.
Вивена щеше да го е разбрала. Вивена навярно щеше да е разбрала инстинктивно защо Богът крал не иска да легне с нея. Щеше да се е оправила с това още първата нощ.
Но Сири беше неподготвена. Толкова упорито се мъчеше да направи това, което щеше да е направила Вивена — да е възможно най-добрата съпруга, да служи на Идрис. Да е жената, която всички очакваха да бъде.
Но не беше. Просто не можеше да продължи да прави това. Чувстваше се като в капан в този дворец. Не можеше да накара жреците да направят нещо повече освен да й въртят очи с досада. Не можеше дори да изкуси Бога крал да легне с нея. И отгоре на всичко като нищо можеше да е в опасност, а дори не можеше да разбере защо и как.
Казано простичко, беше напълно безпомощна.
Простена от болката в схванатите си ръце и крака, надигна се в тъмната стая, погледна към тъмната фигура в ъгъла и почти викна:
— Моля те, няма ли да го направиш най-после?
Мълчание.
Усети как косата й изсветля до костенобяло от ужас, щом осъзна какво е направила. Вцепени се и наведе очи, умората изведнъж изчезна пред лицето на внезапния страх.
Какво си мислеше? Богът крал можеше да извика слугите да я екзекутират. Всъщност дори не му трябваше да прави това. Можеше да съживи собствената й рокля, да я Пробуди и да я удуши с нея. Можеше да накара килима да се надигне и да я задуши. Можеше сигурно да срути тавана върху нея, без дори да помръдне от стола си.