Зачака, задъхана от тревога, предчувстваше неизбежния гняв и наказанието. Но… не последва нищо. Минутите течаха.
Най-сетне вдигна глава. Богът крал се беше раздвижил, седеше по-изправен и я гледаше от тъмното си кресло до леглото. Можеше да види очите му, отразили светлината на пламъците. Не можеше да различи много от лицето му, но не изглеждаше ядосан. Изглеждаше просто студен и отчужден.
За малко отново да наведе очи, но се поколеба. Щом резките й думи не бяха предизвикали реакция, то и гледането към него едва ли щеше да я предизвика. Тъй че вдигна брадичка и се взря в очите му, макар да си даваше сметка колко глупаво е това. Вивена изобщо нямаше да го предизвика. Щеше да остане тиха и смирена. Или щеше да реши проблема, или — ако нямаше решение — просто щеше да стои на колене всяка нощ, докато търпението й не впечатли дори Бога крал на Халандрен.
Но Сири не беше Вивена. Просто трябваше да приеме този факт.
Богът крал продължаваше да я гледа и Сири усети, че се изчервява. Беше коленичила пред него гола шест нощи поред, но да го гледа в очите гола беше още по-смущаващо. Все пак не се наведе. Остана на колене и го гледаше, като се мъчеше да не заспи.
Беше трудно. Беше уморена, а позата всъщност се оказа по-неудобна от навеждането. Въпреки това продължаваше да го гледа, докато часовете течаха.
Най-сетне — някъде по същото време, в което напускаше стаята всяка нощ — Богът крал се изправи. Сири се вцепени, цялата нащрек. Но той просто отиде до вратата. Почука тихо и му отвориха — слугите чакаха отвън. Той излезе и вратата се затвори.
Сири зачака напрегнато. Никакви войници не дойдоха да я задържат, никакви жреци не влязоха, за да я сгълчат. Най-сетне тя просто отиде до леглото и се зарови в завивките, наслаждавайки се на топлината им.
„Яростта на Бога крал определено не е толкова яростна, колкото разправят“, помисли си сънено.
А после заспа.
12.
Лайтсонг най-после трябваше да изслуша петиции.
Беше дразнещо, след като Сватбеното тържество нямаше да приключи още няколко дни. Хората обаче имаха нужда от боговете си и той знаеше, че не бива да изпитва раздразнение. Беше си дал почивка през по-голямата част от седмицата за сватбените празненства — очевидно без да е зает нито с булката, нито с младоженеца — и това стигаше. Трябваше само да прекарва по няколко часа на ден в гледане на изкуство и да изслушва жалбите на хората. Не беше сложно. Макар да го отегчаваше до безумие.
Въздъхна и се отпусна на трона си. Носеше извезана шапка, съчетана с широкия халат в златисто и червено. Дрехата загръщаше раменете му, извиваше се около тялото му и беше вързана със златни пискюли. Като всичките му дрехи, беше по-сложна за обличане, отколкото изглеждаше.
„Ако слугите ми изведнъж ме напуснат, изобщо няма да мога да се облека“, помисли с насмешка.
Подпря главата си на единия юмрук, с лакът на облегалката на трона. Тази зала в палата му беше с изход към моравата — суровият климат беше рядкост в Халандрен и от морето лъхаше прохладен бриз с мирис на сол. Затвори очи и вдиша.
Предната нощ пак бе сънувал война. Ларимар бе решил, че е твърде многозначително. Лайтсонг беше просто обезпокоен. Всички твърдяха, че ако избухне война, Халандрен лесно ще я спечели. Но ако беше така, защо тогава винаги сънуваше, че Т’Телир гори? Не някой далечен идриански град, а собственият му дом.
„Нищо не означава — каза си наум. — Просто проява на собствените ми тревоги.“
— Следващата петиция, ваша милост — каза Ларимар над рамото му.
Лайтсонг въздъхна и отвори очи. От двете страни на залата се бяха подредили жреци, с вечните си шапчици и халати. Откъде се бяха взели толкова много? Всеки бог ли се нуждаеше от толкова много внимание?
Виждаше опашката от хора, проточила се навън към моравата. Окаяни, злочести хора, някои кашляха от една или друга болест. „Толкова много“, помисли си той, докато въвеждаха някаква жена в залата. Беше слушал молители вече повече от час. „Е, би трябвало да го очаквам. Все пак мина почти седмица.“
— Съсел — обърна се той към жреца си. — Иди кажи на ония хора, дето чакат, да насядат на тревата. Няма смисъл да ги караме да стоят прави. Това може да отнеме доста време.
Ларимар се поколеба. Стоенето, разбира се, беше знак на почтителност. Но все пак кимна и махна на един по-низш жрец да предаде съобщението.
„Такава тълпа, и чакат да видят мен — помисли Лайтсонг. — Какво трябва да се направи, за да убедя тези хора, че съм безполезен?“ Какво щеше да струва да ги накара да престанат да идват при него? След пет години петиции наистина не беше сигурен, че ще може да издържи още пет.