Молителката пристъпи към трона му. Носеше дете.
„Не дете…“, помисли Лайтсонг със страх.
— Велики — заговори жената и падна на колене на килима. — Боже на Храбростта.
Лайтсонг мълчеше.
— Това е детето ми, Халан — продължи жената и протегна бебето към него. Когато се приближи достатъчно до аурата на Лайтсонг, одеялото лумна с рязко син цвят, на две и половина стъпки от чистото. Лесно можеше да се види, че детето страда от ужасна болест. Беше изгубило толкова много тегло, че кожата му беше набръчкана. Дъхът му беше толкова слаб, че мигаше като свещ с догарящ фитил. Щеше да е мъртво преди да е свършил денят. Навярно преди да е свършил и часът.
— Лечителите казват, че има смъртна треска — продължи жената. — Знам, че ще умре. — Бебенцето издаде звук — почти като кашлица, сигурно най-многото, което можеше да докара за плач.
— Моля те, велики — каза жената. Подсмръкна и наведе глава. — О, моля те. Беше храбър, като теб. Моят Дъх ще е твой. Диханията на цялото ми семейство. Сто години служба, каквото и да е. Моля те, само го изцери.
Лайтсонг затвори очи.
— Моля те — прошепна жената.
— Не мога — каза Лайтсонг.
Мълчание.
— Не мога — повтори Лайтсонг.
— Благодаря, господарю — прошепна жената.
Лайтсонг отвори очи, за да види как я извеждат. Тя плачеше тихо, притиснала детето до гърдите си. Хората на опашката се загледаха след нея, докато си отиваше, нещастни — и в същото време обнадеждени. Още един молител не беше успял. Това означаваше, че те имат повече шанс.
Шанс да помолят Лайтсонг да се самоубие.
Изведнъж Лайтсонг стана, смъкна шапката от главата си и я захвърли настрани. Втурна се към дъното на залата и отвори рязко вратата. Тя се тресна в стената, докато той залиташе през прага.
Слуги и жреци го последваха мигновено.
— Махайте се! — викна им той и махна с ръце да ги пропъди. Те го гледаха изненадано. Не бяха свикнали с никаква проява на твърдост от страна на господаря си.
— Оставете ме на мира! — изкрещя той. Цветовете в стаята лумнаха по-ярко от изблика му и слугите заотстъпваха объркани, измъкнаха се обратно в залата за петиции и затвориха вратата.
Лайтсонг остана сам. Подпря се с ръка на стената и задиша учестено, хвана се за челото. Защо се потеше толкова? Беше изслушал хиляди петиции, много от които по-лоши от това, което бе видял току-що. Беше пращал на смърт бременни жени, обричал беше деца и родители, осъждал беше невинни и вярващи на злочестина.
Нямаше никаква причина да реагира толкова силно. Можеше да го понесе. Беше дреболия всъщност. Също като поглъщането на Дъха от ново лице всяка седмица. Малка цена, която да заплати…
Вратата се отвори и някой пристъпи вътре.
Лайтсонг не се обърна.
— Какво искат от мен, Ларимар? Наистина ли мислят, че ще го направя? Лайтсонг егоистът? Наистина ли мислят, че бих дал живота си за един от тях?
Ларимар помълча малко.
— Предлагате им надежда, ваша милост. Последна, невероятна надежда. Надеждата е част от вярата — част от знанието, че някой ден един от поклонниците ви ще получи чудо.
— А ако грешат? — попита Лайтсонг. — Нямам никакво желание да умра. Аз съм безделник, обичам лукса. Хора като мен не дават живота си, та дори случайно да са богове.
Ларимар не отговори.
— Всички добри вече са мъртви, Съсел — каза Лайтсонг. — Калмсиър, Синя багра: те бяха богове, готови да се отдадат. Останалите сме егоистични. Не е имало удовлетворена петиция от… колко, три години?
— Там някъде, ваша милост — кротко отвърна Ларимар.
— А и защо трябва да е иначе? — изсмя се Лайтсонг. — В смисъл, ние трябва да умрем, за да изцелим един от тях. Това не ти ли се струва нелепо? Що за религия е това, да окуражава вярващите да идват да молят боговете да дадат живота си? — Лайтсонг поклати глава. — Каква ирония! Ние сме богове за тях само докато ни убият. Мисля, че се досещам защо боговете се предават. Заради тези петиции. Принуден си да седиш ден след ден, като знаеш, че би могъл да спасиш един от тях — че може би трябва да го направиш, след като животът ти всъщност няма никаква стойност. Това е достатъчно, за да побърка човек. Достатъчно, за да го тласне към самоубийство!
Усмихна се и погледна върховния си жрец.
— Самоубийството като божествена изява. Много драматично.
— Да отзова ли останалите молители, ваша милост? — Ларимар изобщо не изглеждаше раздразнен от избухването му.
— Разбира се, защо не. Наистина им трябва урок по теология. Трябва вече да знаят какъв безполезен бог съм. Отпрати ги, кажи им да се върнат утре — стига да са толкова глупави, че да го направят.