— Да, ваша милост — отвърна с поклон Ларимар.
„Този човек никога ли се не вбесява от мен? — помисли Лайтсонг. — Той, повече от всеки друг, трябва да знае, че не съм личност, на която може да се разчита.“
Ларимар се върна в залата за петиции, а Лайтсонг се обърна и си тръгна. Никой от слугите не се опита да го последва.
Минаваше от една обагрена в червено стая в друга, докато накрая стигна до едно стълбище и се качи на втория етаж. Този етаж беше открит от всички страни, всъщност нищо повече от покрита веранда. Отиде до отсрещната страна — тази срещу опашката на молителите.
Вятърът тук беше силен. Задърпа халата му, понесъл миризми, пътували стотици мили, прекосили океана, извили се около палмови дървета и стигнали най-сетне до Двора на боговете. Постоя там дълго, загледан над града и към морето отвъд него. Нямаше никакво желание, каквото и да говореше понякога, да напусне този свой удобен дом. Не обичаше джунглите. Обичаше пиршествата.
Но понякога съжаляваше, че не можеше поне да поиска да е нещо друго. Думите на Блашуивър все още му тегнеха. „Рано или късно ще трябва да застанеш зад нещо, Лайтсонг. Бог си на тези хора…“
Беше. Все едно дали го искаше, или не. Това беше обезсърчаващото. Беше полагал всички усилия да е безполезен и ненужен. А те продължаваха да идват.
„Увереността ти може да ни е от полза… Ти си по-добър мъж, отколкото си признаваш.“
Защо колкото повече демонстрираше, че е идиот, толкова по-убедени ставаха хората, че притежава някакви скрити дълбочини? В резултат на това едновременно го наричаха лъжец и хвалеха предполагаемата му вътрешна честност и добродетелност. Никой ли не разбираше, че човек може да е приятен и безполезен? Не всеки словоохотлив глупак беше замаскиран герой.
Жизненият му усет го предупреди за връщането на Ларимар много преди да чуе стъпките му. Жрецът се приближи и застана до него при стената. Ларимар отпусна ръце на перилото — направено като за бог, то беше с около стъпка прекалено високо за жреца.
— Отидоха си — каза Ларимар.
— А, много добре. Вярвам, че постигнахме нещо днес. Избягах от задълженията си, разкрещях се на слугите и се цупих като глезено дете. Това несъмнено ще убеди всички, че съм още по-благороден и доблестен, отколкото са предполагали досега. Утре ще има два пъти повече молители, а аз ще продължа неумолимия си марш към лудостта.
— Не можете да полудеете — каза Ларимар. — Невъзможно е.
— Разбира се, че мога — отвърна Лайтсонг. — Просто трябва да се съсредоточа достатъчно дълго. Виждаш ли, номерът с лудостта е, че всичко е в главата ти.
Ларимар поклати глава.
— Виждам, че сте възстановили нормалното си чувство за хумор.
— Съсел, обиждаш ме. Хуморът ми е всичко друго, но не и нормален.
Постояха мълчаливо още няколко минути. Ларимар нито укори, нито предложи някакъв коментар за действията на бога си. Досущ като добър малък жрец.
Това наведе Лайтсонг на една мисъл.
— Съсел, ти си моят върховен жрец.
— Да, ваша милост.
Лайтсонг въздъхна.
— Наистина трябва да обръщаш внимание на фразите, които ти подавам, Съсел. В случая трябваше да кажеш нещо по-съдържателно.
— Извинявам се, ваша милост.
— Просто се постарай повече следващия път. Все едно, разбираш от теология и прочее, нали?
— Изучил съм я, ваша милост.
— Е, добре, какъв все пак е смисълът — религиозно — да имаш богове, които могат да изцелят само едно лице и след това да умрат? Струва ми се непродуктивно. Лесен начин да обезлюдиш пантеона си.
Ларимар се загледа над града.
— Сложно е, ваша милост. Завърналите се не са просто богове — те са хора, които са умрели, но са решили да се завърнат и да предложат благослов и познание. В края на краищата само някой, който е умрял, може да каже нещо полезно за другата страна.
— Така е, предполагам.
— Работата, ваша милост, е в това, че предназначението на Завърналите се не е да останат. Ние удължаваме живота им, като им даваме още време да ни благословят. Но те всъщност трябва да останат толкова, колкото е необходимо, за да направят това, което трябва да направят.
— Трябва ли? Доста смътно звучи.
Ларимар сви рамене.
— Завърналите се имат… намерения. Цели, които са си техни. Вие сте знаели своите, преди да се върнете, но скокът през Многоцветната вълна оставя паметта фрагментирана. Останете ли достатъчно дълго, ще си спомните за какво сте дошли. Петициите… те са начин да ви се помогне да си спомните целта.
— Значи съм се върнал, за да спася живота на една личност?
Лайтсонг се намръщи объркано. За пет години не беше отделял много време да изучава собствената си теология. Но все едно, това бе едно от нещата, заради които имаше жреци.