Стоеше подпряна на перваза, притворила очи, и усещаше морския бриз на лицето си. Част от нея все още бе стъписана от това, което бе направила. Тази част ставаше все по-малка и по-малка.
„Непрекъснато греша — помисли си. — Оставила съм се да ме тласкат страхове и тревоги.“
Обикновено не губеше време да се занимава със страхове и тревоги. Просто правеше това, което смяташе за правилно. Започваше да усеща, че е трябвало да се изправи пред Бога крал още преди няколко дни. Може би не беше достатъчно предпазлива. Може би наказанието тепърва щеше да дойде. Само че засега се чувстваше така, сякаш е постигнала нещо.
Усмихна се, отвори очи и остави косата си да се промени до решително златистожълто.
Време беше да престане да се страхува.
13.
— Ще го отдам — заяви твърдо Вивена.
Седеше с наемниците в дома на Лемекс. Беше денят след като й натрапиха Диханията и бе прекарала неспокойна нощ, оставяйки двамата наемници и сестрата да се погрижат за изнасянето на тялото на Лемекс. Не помнеше как е заспала от умората и напрежението през деня, но помнеше, че беше легнала да отдъхне за малко в другата спалня на горния етаж. Когато се събуди, се изненада, че наемниците още са тук. Явно бяха преспали долу с Парлин.
Утрото уж беше по-мъдро от вечерта, но проблемите й не ставаха по-лесни за решаване. Все още имаше в себе си целия мръсен Дъх и все още не знаеше какво щеше да прави в Халандрен без Лемекс. С Дъха поне имаше идея какво щеше да направи. Можеше да бъде отдаден.
Бяха в дневната на Лемекс. Като повечето места в Халандрен, стаята преливаше от цветове. Стените бяха направени от тънки ивици подобно на тръстика дърво, замацано с жълти и зелени петна. Вивена не можеше да не забележи, че сега вижда всеки цвят много по-ярко. Имаше странно точен усет за цвят — можеше да раздели багрите и оттенъците му, да разбира инстинктивно доколко близо е всеки цвят до идеалния. Очите й сякаш се бяха настроили до съвършенство.
Беше много, много трудно да не види красотата в цветовете.
Дент се беше подпрял на отсрещната стена. Тонк Фах се беше изтегнал на един диван и току се прозяваше. Пъстрата му птица беше кацнала на крака му. Парлин беше излязъл навън да пази.
— Кое, принцесо? — попита Дент.
— Дъхът — каза Вивена. Седеше на кухненско столче вместо на някой от твърде пищните фотьойли или дивани. — Ще излезем навън, ще намерим нещастни хора, които са били насилени от вашата култура и Дъхът им е бил отнет, и ще дам на всеки по един Дъх.
Дент хвърли поглед към Тонк Фах, а той само се прозя.
— Принцесо — пак заговори Дент, — не можете да отдавате Дъх един по един. Трябва да отдадете всичко наведнъж.
— Включително собствения си Дъх — добави Тонк Фах.
Дент кимна и каза:
— Това би ви оставило Бездушна.
Стомахът й се обърна, като чу това. Мисълта, че не само щеше да изгуби новата красота и цвят, но и собствения си Дъх, душата си… е, това почти стигаше, та косата й да побелее.
— Тогава значи това не е решение.
В стаята се възцари тишина.
— Би могла да Пробуди нещо — подхвърли Тонк Фах, размърда крак и птицата изграчи. — Да натика Дъха в гащи или нещо такова.
— Правилно — каза Дент.
— Какво… какво означава това? — попита Вивена.
— Съживявате нещо, принцесо — обясни Дент. — Неодушевен предмет. Това ще измъкне част от Дъха ви и предметът ще стане един вид жив. Повечето Пробуждащи го правят само временно, но не виждам защо да не можете да оставите Дъха там.
Пробуждане. Взимане на душите на хора и създаване на неживи чудовища с тях. Вивена имаше чувството, че за Аустре това е дори по-голям грях от простото носене на Дъха. Въздъхна и поклати глава. Проблемът с Дъха беше, в известен смисъл, просто отвличане — боеше се, че се спира на него просто за да не мисли за липсата на Лемекс. Какво щеше да прави без него?
Дент седна на стола до нея и вдигна крака на масичката. Поддържаше се по-спретнато от Тонк Фах: тъмната му коса бе прибрана на опашка и беше гладко избръснат.
— Мразя да съм наемник — заговори той. — Знаете ли защо?
Тя повдигна вежда.
— Работата е несигурна — продължи Дент. — Нещата, които правим, обикновено са опасни и непредсказуеми. Работодателите ни имат лошия навик да умират.
— При това обикновено не от простуда — добави Тонк Фах. — Предпочитаният метод обикновено е с мечове.
— Например сегашното ни положение. Нямаме вече работодател. Това ни обърква.
Вивена замръзна. „Значи ли това, че договорът им е приключил? Знаят, че съм принцеса на Идрис. Какво ще направят с тази информация? Затова ли се задържаха снощи, вместо да си тръгнат? Канят ли се да ме изнудват?“