— Точно така — отвърна Дент и се облегна на парапета на стълбището. — Жалко, че не познаваме някой с достатъчно БиоХроматични дихания, за да го сметнат моментално за толкова важен, че да си спечели неоспорим достъп в двора…
— А, Дент — намеси се Тонк Фах, — човек трябва да има поне петдесет Дъха, за да го сметнат за достоен! Това е ужасно много.
Вивена ги изгледа мълчаливо.
— А… аз колко Дъха имам?
— О, към петстотин някъде — отвърна Дент. — Поне така твърдеше Лемекс. Склонен съм да му вярвам. Карате килима да блести все пак.
Тя погледна надолу и едва сега забеляза, че създава около себе си кръг ярки цветове. Не изпъкваше много, но беше видим.
— Няма да е лошо да тръгвате, принцесо — каза Дент и продължи нагоре по стъпалата. — Иначе ще закъснеете.
Сири седеше изнервена, изрусяла от възбуда, и се мъчеше да се владее, докато слугините оправяха косата й. Брачното й тържество — доста неподходящо наречено според нея — най-после беше приключило и беше време да я представят официално пред боговете на Халандрен.
Сигурно беше прекалено възбудена. Не беше минало чак толкова много време. Но това, че най-после щеше да напусне двореца — макар и само за да присъства на дворцовия съвет, — почти я замайваше. Най-после щеше да пообщува с други хора освен жреци, писари и слуги. Най-после щеше да срещне някои от онези богове, за които толкова много беше чувала.
Освен това той щеше да е на представянето. Имала беше възможност да види Бога крал само по време на нощните им двубои с погледи, когато бе загърнат в сянка. Днес най-сетне щеше да го види на светло.
Усмихна се, докато се оглеждаше в голямото огледало. Слугините бяха нагласили косата й в удивително сложна прическа, една част на плитки, другата оставена да пада свободно. Бяха вързали панделки в плитките и бяха сплели други в свободно падащата й коса. Панделките блещукаха, щом извърнеше глава. Близките й биха изпаднали в ужас при вида на толкова ярки цветове. Сири се ухили палаво и накара косата си да добие по-ярък оттенък златисторусо, за да контрастира по-добре с панделките.
Слугините се усмихнаха одобрително, две от тях ахнаха тихо на преобразяването. Тя се отпусна на стола, с ръце в скута, докато оглеждаше поднесения й избор от тоалети за явяването й в двора. Дрехите бяха пищни — не толкова сложни като тези, които обличаше за спалнята, но много по-официални от ежедневните.
Днес темата за слуги и жреци беше червено и това я накара да избере нещо друго. Най-сетне се спря на златистия тон. Посочи двете златоцветни рокли и жените ги поднесоха, за да може да ги разгледа отблизо. За жалост, докато го правеше, донесоха още три златни одежди от подвижния гардероб в коридора.
Сири въздъхна. Сякаш нарочно й пречеха да направи простичък избор. Просто мразеше да гледа как толкова много възможности изчезват всеки ден. Само ако…
Помисли за миг.
— Мога ли да ги пробвам всички?
Слугините се спогледаха малко объркано. Кимнаха й, а израженията им говореха нещо съвсем просто: разбира се, че можете. Сири се почувства глупаво, но в Идрис никога не бе имала избор. Изправи се усмихната и ги остави да смъкнат халата й и да й облекат първата рокля, като внимаваха да не разбъркат косата й. Сири се огледа и забеляза, че деколтето е твърде дълбоко. Нищо против нямаше да се поперчи с цветове, но многото разголена плът в Халандрен все още й се струваше скандална.
Кимна и ги остави да свалят роклята. После я облякоха в следващата — облекло от две части с отделен корсет. Щом приключиха, Сири хвърли едно око на новото си облекло в огледалото. Хареса й, но искаше да изпробва и другите. Тъй че след като се завъртя да огледа и гърба, кимна и продължи.
Държеше се лекомислено. Но защо толкова се притесняваше, че се държи лекомислено? Баща й го нямаше, за да я изгледа с онова негово строго и неодобрително изражение. Вивена беше на цяло кралство разстояние. Сири беше кралица на народа на Халандрен. Не трябваше ли да се опита да научи техните порядки? Усмихна се на това нелепо оправдание, но все пак продължи със следващата рокля.
14.
— Вали — отбеляза Лайтсонг.
— Много проницателно, ваша милост — каза Ларимар, който крачеше до своя бог.
— Не обичам дъжда.
— Често сте го отбелязвали, ваша милост.
— Аз съм бог — каза Лайтсонг. — Не трябва ли да имам власт над времето? Как може да вали, щом не го искам?
— В момента в двора има двайсет и петима богове, ваша милост. Може би желаещите дъжд са повече от нежелаещите.
Халатите на Лайтсонг в златисто и червено шумоляха, докато вървеше. Тревата беше хладна и влажна под обутите му в сандали крака, но няколко слуги носеха над него широко платнище. Дъждът ромонеше тихо по плата. В Т’Телир валежите бяха обичайни, но никога силни.