Сигурно щеше да му хареса да види истинска дъждовна буря, както разправяха някои, че ставало в джунглите.
— Ще направя допитване тогава — каза Лайтсонг. — На другите богове. Да видим колко от тях са искали дъжд днес.
— Както желаете, ваша милост — отвърна Ларимар. — Няма да докаже много.
— Ще докаже чия е вината. И… ако се окаже, че повечето от нас искат да спре да вали, може би това ще предизвика теологична криза.
Ларимар, разбира се, не изглеждаше притеснен от мисълта, че един бог се опитва да подрони собствената си религия.
— Ваша милост, доктрината ни е доста стабилна, уверявам ви.
— А ако боговете не искат да вали и все пак вали?
— Бихте ли предпочели да е слънчево непрекъснато, ваша милост?
Лайтсонг сви рамене.
— Разбира се.
— А земеделците? Посевите им ще умрат без дъжд.
— Може да вали на посевите — каза Лайтсонг. — Просто не в града. Да се създадат няколко избирателни климатични шаблона не би трябвало да е нещо недостижимо за бог.
— На хората им трябва вода за пиене, ваша милост — отвърна Ларимар. — Улиците трябва да се мият, за да са чисти. Ами растенията в града? Красивите дървета — дори тази трева, по която с удоволствие стъпвате — ще умрат, ако не вали.
— Добре. Бих могъл просто да пожелая да продължат да живеят.
— И точно това правите, ваша милост — отвърна Ларимар. — Душата ви знае, че дъждът е добър за града, и затова вали. Независимо какво мисли съзнанието ви.
Лайтсонг се намръщи.
— По силата на този аргумент би могъл да твърдиш, че всеки е бог, Ларимар.
— Не всеки се връща от мъртвите, ваша милост. Нито имат силата да изцелят болния и определено нямат вашата способност да провиждате бъдещето.
„Тези аргументи са добри“, помисли Лайтсонг, докато подхождаха към арената.
Огромното кръгло съоръжение се намираше в дъното на Двора на боговете, извън кръга дворци около вътрешния двор. Свитата на Лайтсонг продължи навътре — все още с червеното платнище над него — и навлязоха в покрития с пясък двор. После продължиха по рампа нагоре към зоната за седене.
Арената имаше четири реда седалки за обикновени хора — каменни скамейки за гражданите на Т’Телир, които бяха облагодетелствани, извадили късмет или достатъчно богати, за да се уредят да присъстват на събранието. Най-горните редове бяха запазени за Завърналите се. Тук — достатъчно близо, за да се чува какво се говори на арената, но и достатъчно далече, та боговете да останат величествени — бяха ложите. Каменни и пищно изваяни, те бяха достатъчно големи, за да поберат антуража на един бог.
Лайтсонг видя, че няколко от колегите му вече са пристигнали. Изпъкваха с цветните платнища, изпънати над ложите им. Благославящия с живот беше тук, както и Звезда на милостта. Минаха покрай празната ложа, пазена обикновено за Лайтсонг, заобиколиха по кръга и се приближиха към ложа, увенчана със зелен павилион. Блашуивър се беше изтегнала вътре. Роклята й в зелено и сребристо беше пищна и разголваща, както винаги. Въпреки богатата обшивка и везмо не беше нищо повече от ивица плат с дупка в средата за главата и няколко връзки. Това я оставяше напълно отворена от двете страни от рамото до прасеца и бедрата на Блашуивър се извиваха сластно от двете страни. Като го видя, тя се надигна с усмивка.
Лайтсонг вдиша дълбоко. Блашуивър винаги се държеше мило и определено имаше високо мнение за него, но винаги, когато беше с нея, той имаше чувството, че трябва да е нащрек. Жена като нея можеше да изгълта всеки мъж на една хапка.
Изгълтан и никога повече изплют.
— Лайтсонг, скъпи — каза тя и се усмихна още по-широко, докато слугите му се разшетаха да нагласят стола му, стъпенката за краката и масичката за закуски.
— Блашуивър — отвърна той. — Върховният ми жрец казва, че ти си виновна за това ужасно време.
Блашуивър повдигна вежда, а отстрани, застанал с другите жреци, Ларимар се изчерви.
— Обичам дъжда — каза тя накрая и отново се изтегна на дивана си. — Различно е. Обичам неща, които са различни.
— Значи ще си дълбоко отегчена от мен, скъпа — каза Лайтсонг, седна и взе шепа гроздови зърна — вече обелени — от купата на масичката си.
— Отегчена?
— Държа най-вече на посредствеността, а посредствеността едва ли е различна. Всъщност би трябвало да кажа, че е силно на мода в двора напоследък.
— Не бива да говориш такива неща — каза Блашуивър. — Хората може да започнат да ти вярват.
— Грешиш. Точно затова ги казвам. Мисля, че след като не мога да правя божествени чудеса като контрол над времето, бих могъл поне да се задоволя с по-малкото чудо да бъда този, който казва истината.