Подминаха червения палат и се приближиха към арената.
Забавлението беше най-същественото в живота на боговете на Халандрен. В края на краищата човек не можеше да очаква боговете да използват времето си за нещо полезно. Често се развличаха в палатите си или на дворцовата морава, но за особено големи събития съществуваше арената, която също тъй служеше като място за законодателните дебати на Халандрен. Днес жреците щяха да спорят за забавление на своите богове.
Вивена и Парлин зачакаха реда си пред входа на арената. Тя погледна към другия портал наблизо, зачудена защо никой не се реди там. Отговорът бързо се изясни с приближаването на един мъж. Беше заобиколен от слуги и над него бе опънат платнен навес. Всички бяха облечени в синьо и сребристо като мъжа, който се извисяваше с цяла глава над тях. Излъчваше БиоХроматична аура, каквато Вивена не бе виждала никога — макар че, трябваше да се признае, беше добила тази способност едва преди няколко часа. Мехурът от усилен цвят, който го обкръжаваше, беше огромен. Изпъваше се почти на трийсет стъпки около него. За сетивата й от Първото извисяване Дъхът на бога изглеждаше безкраен. Неизмерим. За първи път Вивена успя да види, че в Завърналите се наистина има нещо различно. Не бяха просто Пробуждащи с повече сила. По-скоро сякаш имаха само един Дъх, но този Дъх беше толкова мощен, че с лекота ги отпращаше към по-горните Извисявания.
Богът влезе в арената през другия портал. Докато го гледаше, цялото й чувство на страхопочитание се разсея. Имаше някаква арогантност в позата на този мъж, пренебрежителност в начина, по който влезе свободно, докато другите чакаха реда си на претъпкания вход.
„За да го опазят жив, трябва да поглъща Дъха на един човек всяка седмица“, помисли Вивена.
Беше си позволила да се отпусне твърде много и усети как отвращението й се върна. Цвят и красота не можеха да компенсират такава самонадеяност, нито да скрият греха в това да си паразит и да живееш за сметка на обикновените хора.
Богът изчезна вътре. Вивена продължи да чака, замислена за своята БиоХрома и какво означава това. Беше напълно стъписана, когато един мъж до нея внезапно се вдигна нагоре от земята.
Издигна се във въздуха, теглен нагоре от необичайно дългото си наметало. Платът се беше втвърдил и приличаше малко на ръка, която държеше човека толкова високо, че можеше да вижда над тълпата. „Как го прави това?“ Бяха й казвали, че Дъхът може да оживява предмети, но какво означаваше „живот“? Като че ли нишките в плата се бяха стегнали като мускули, но как платът можеше да повдигне нещо толкова по-тежко от него?
Мъжът отново се спусна на земята, измърмори нещо, което Вивена не можа да чуе, и БиоХроматичната му аура се усили, щом върна Дъха си от наметалото.
— Скоро би трябвало да се придвижим — каза на приятелите си. — Тълпата напред оредява.
И наистина, скоро тълпата започна да се придвижва по-бързо и след малко Вивена и Парлин влязоха в арената. Тръгнаха между каменните скамейки да си потърсят някое не толкова претъпкано място и тя огледа напрегнато ложите, разположени горе. Зданието беше пищно, но всъщност не толкова голямо и тя бързо успя да намери Сири.
Щом я видя, сърцето й се сви. „Сестричката ми — помисли смразена Вивена. — Горката ми сестричка.“
Сири беше облечена в скандална златиста рокля, която не стигаше дори до коленете й. Имаше също така дълбоко деколте. Косата й, която трябваше да може да поддържа винаги кафява, беше в златистожълтото на радостта и с вплетени в нея тъмночервени панделки. Обслужваха я десетки слуги.
— Виж какво са й направили — каза Вивена. — Сигурно е обезумяла от страх, че е принудена да носи нещо такова и да държи косата си в цвят, съответстващ на облеклото й… — „Принудена да бъде робиня на Бога крал.“
Скулестото лице на Парлин се стегна. Не се ядосваше често, но сега Вивена го видя. Беше прав. Злоупотребяваха със Сири. Разнасяха я и я показваха като някакъв трофей. Приличаше й на послание. Заявяваха, че могат да вземат една благочестива невинна идрианска девойка и да правят с нея каквото си поискат.
„Това, което правя, е правилно — помисли Вивена с нарастваща решимост. — Идването ми в Халандрен беше най-доброто, което можеше да се направи. Лемекс може да е мъртъв, но трябва да продължа напред. Трябва да намеря начин.
Трябва да спася сестра си.“
— Вивена? — каза Парлин.
— Да? — попита тя разсеяно.
— Защо всички започват да се кланят?