Сири си играеше небрежно с един от пискюлите на роклята си. Последният бог се беше настанил в ложата си. „Вече са двайсет и пет. Би трябвало да са всички.“
Изведнъж всички започнаха да стават и после да коленичат. Сири се изправи и затърси нетърпеливо с очи. Какво пропускаше? Дали бе пристигнал Богът крал, или това беше нещо друго? Дори боговете бяха коленичили, макар да не се бяха проснали ничком като смъртните. Всички като че ли се кланяха към нея. „Някакъв ритуален поздрав за новата им кралица ли?“
И тогава го видя. Роклята й лумна в ярък цвят, камъкът в нозете й доби лъскавина и самата й кожа стана по-ярка. Една бяла купа пред нея заблещука, след това сякаш се изду и белият цвят се разсипа във всички цветове на дъгата.
Една от слугините, коленичила до Сири, я дръпна за ръкава и прошепна:
— Съсъд! Зад вас!
15.
Затаила дъх, Сири се обърна. И го видя, застанал зад нея, макар да нямаше представа как е дошъл. Никакъв вход нямаше там, само каменната стена.
Носеше бяло. Не беше очаквала това. Нещо в БиоХромата му караше чисто бялото да се разцепи, както беше видяла преди малко, да се пречупи като светлина, минала през призма. Сега, на дневна светлина, най-после можеше да го види добре. Облеклото му сякаш се изпъваше и образуваше оформена като халат дъга в цветна аура около него.
И беше млад. Много по-млад, отколкото предполагаха срещите им в сумрака. Уж беше царувал десетилетия в Халандрен… но все пак не изглеждаше на повече от двайсет. Тя го зяпна със страхопочитание, с леко отворена уста, и всички думи, които се беше канила да изрече, й избягаха. Този мъж наистина беше бог. Самият въздух се изкривяваше около него. Как можеше да не го е проумяла? Как бе могла да се държи с него толкова лошо? Чувстваше се като глупачка.
Той я изгледа с неразгадаемо изражение, с толкова сдържано лице, че й напомни за Вивена. Вивена. Тя нямаше да се държи толкова войнствено. Щеше да е заслужила брака с толкова величествено същество.
Слугинята тихо изсъска и я дръпна отново за роклята. Със закъснение Сири се смъкна на колене, а дългият шлейф на роклята й леко се плъзна зад нея.
Блашуивър покорно коленичи на дивана си. Лайтсонг обаче остана прав, загледан над стадиона към мъжа, когото едва можеше да види. Богът крал носеше бяло, както правеше често, за драматичен ефект. Като единственото същество, достигнало Десетото извисяване, Богът крал имаше толкова силна аура, че можеше да извлича цвят дори от нещо безцветно.
Блашуивър изгледа Лайтсонг и той попита:
— Защо коленичим?
— Това е нашият крал! — изсъска тя. — На колене, глупако!
— Какво ще стане, ако не го направя? — каза Лайтсонг. — Не могат да ме екзекутират. Аз съм бог.
— Ще навредиш на каузата ни!
„Каузата ни? — помисли Лайтсонг. — Една среща и вече съм част от плановете й?“
Само че не беше толкова глупав, че да си навлече ненужно гнева на Бога крал. Защо да рискува съвършения си живот, пълен с хора, готови да носят стола му през дъжда и да му чупят орехи? Така че коленичи. Превъзходството на Бога крал беше спорно, също като божествеността на Лайтсонг — и двете бяха част от една голяма игра на преструвки.
Но беше открил, че въображаемите неща често се оказват единствено съществените в човешкия живот.
Коленичилата пред съпруга си Сири задиша бързо.
Цялата арена бе заглъхнала и неподвижна.
Макар да бе свела очи, Сири все пак можеше да види загърнатите в бяло нозе на Сузеброн. Дори те излъчваха аура от цвят — белите каишки на сандалите му се пречупваха на цветни ивици.
Две намотки цветно въже паднаха на земята от двете страни на Бога крал, усукаха се, изпълнени със свой собствен живот, увиха се внимателно около Сузеброн и го издърпаха нагоре във въздуха. Тя вдигна малко глава и видя как въжетата поставиха съпруга й на каменната издатина и как той се отпусна на златния си трон. До него двама Пробуждащи жреци заповядаха на оживелите въжета да се увият около ръцете и раменете им.
Богът крал протегна ръка. Хората се надигнаха, забърбориха отново, после насядаха по местата си. „Тъй… Значи няма да седне с мен“, помисли Сири, след като се изправи. Изпита отчасти облекчение, но също така и разочарование. Тъкмо бе започнала да преодолява страха си от това, че е в Халандрен и е омъжена за бог. Сега той беше успял отново да я впечатли. Седна притеснена и зарея поглед над тълпите.
Какво трябваше да мисли за Сузеброн? Не можеше да е бог. Нали?
Аустре беше истинският бог на хората, този, който пращаше Завърналите се. В Халандрен бяха почитали него преди Велебран и прокуждането на кралската фамилия. Чак след това бяха пропаднали и бяха станали езичници, почитащи Многоцветните тонове: БиоХроматичен дъх, Завърналите се и изкуството изобщо.