— Но откъде го е взел?
— Повечето първоначално е било събрано от Блажения миротворец — каза Сини пръсти. — Той е събрал хиляди Дихания в дните на Велебран. Предал ги е на първия Бог крал на Халандрен. Това наследство се е предавало от баща на син от столетия… и е нараствало, тъй като на всеки Бог крал се дават по два Дъха седмично вместо по един, колкото получават другите Завърнали се.
— О!
Сири се отпусна на стола си, странно разочарована от чутото. Сузеброн не беше бог. Беше просто човек с много повече БиоХрома от обичайното.
Но… какво трябваше да мисли за самите Завърнали се? Никога не й се беше налагало да погледне обективно на това, в което вярваше. Аустре беше просто… ами, бог. Не задаваш въпроси на хората, когато говорят за Бог. Завърналите се бяха узурпатори, които бяха прогонили поклонниците на Аустре от Халандрен, без самите те да са божества.
И все пак бяха толкова могъщи. Защо все пак кралската фамилия бе прокудена от Халандрен? Знаеше официалната версия, преподавана в Идрис — кралският род не беше подкрепил конфликтите, довели до Велебран. Затова хората бяха въстанали срещу тях. Бунтът беше предвождан от Калад Узурпатора.
Калад. Макар да беше избягвала повечето си уроци, дори и Сири знаеше историите за този човек. Той беше довел народа на Халандрен до ереста да създадат Безжизнените. Той беше съставил могъща армия от тези същества, подобни на които земята не беше виждала дотогава. Според историите Безжизнените на Калад били много опасни, нови и изключителни. Ужасни и опустошителни. Накрая го бе победил Миротвореца, който след това бе сложил край на Велебран с дипломация.
Според преданията армиите на Калад все още съществуваха някъде далече. Чакаха, за да се развихрят и един ден отново да опустошават. Тя знаеше, че това е само легенда, разказвана край огнището, но все пак я полазиха тръпки, като си помисли за нея.
Тъй или иначе, Миротвореца беше заграбил властта и бе прекратил Велебран. Но не беше върнал Халандрен на законните й владетели. Историята на Идрис твърдеше, че имало измяна и предателство. Монасите говореха за ереси, вкоренени вече твърде дълбоко в Халандрен.
Разбира се, жителите на Халандрен трябваше да имат своя версия на всичко това. Докато наблюдаваше Завърналите се в ложите им, Сири се зачуди. Едно нещо беше очевидно: нещата в Халандрен съвсем не бяха толкова ужасни, колкото я бяха учили.
Вивена потръпна. Стотиците и хиляди хора с ярки пъстроцветни облекла около нея я ужасяваха.
„Нещата тук са дори по-лоши, отколкото казваха учителите ми“, реши тя и се размърда неспокойно на седалката си. Парлин като че ли почти се беше отърсил от нервността си, че са сред такава голяма тълпа. Беше се съсредоточил върху пренията на жреците долу на арената.
Тя все още не можеше да реши какво да мисли за Дъха, който бе поела в себе си. Ужасно нещо ли беше, или чудесно? Постепенно започваше да приема, че е ужасен тъкмо защото усещането бе толкова чудесно. Колкото повече кипяха хората около нея, толкова по-сломена се чувстваше от усиленото от Дъха възприятие за тях. Ако Парлин можеше да долови дори бегло невероятния размах на всички тези цветове, нямаше да зяпа толкова глупаво дрехите. Ако можеше да почувства хората, щеше да се почувства задушен като нея, неспособен да диша.
„Това е — каза си тя. — Видях Сири и знам какво са направили с нея. Време е да си ходим.“
Обърна се и се изправи.
И замръзна.
Някакъв мъж стоеше два реда по-назад и гледаше право към нея. Обикновено нямаше да му обърне никакво внимание. Обикновен мъж с опърпано кафяво наметало, разкъсано на места, с хлабави панталони, вързани на кръста с просто въже. Лицето му беше обрасло с груба четинеста брада. Косата му беше несресана и падаше до раменете.
Но създаваше около себе си толкова ярък мехур от цвят, че трябваше да е от Петото извисяване. Гледаше я и изведнъж я обзе паническото чувство, че знае точно коя е.
Залитна. Непознатият не откъсваше очите си от нея. А после отметна наметалото си и оголи голям меч с черна дръжка, окачен на кръста му.
Малко хора в Халандрен носеха оръжия. На този като че ли му беше все едно. Как беше внесъл това нещо в двора? Хората покрай него се заотдръпваха и Вивена бе готова да се закълне, че има нещо особено в този меч. Като че ли потъмняваше цветовете. Правеше ги по-дълбоки. Правеше бронзовите багри кафяви, червените морави, сините — тъмносини. Сякаш самият меч имаше БиоХрома…