— Парлин — каза тя по-рязко, отколкото искаше. — Тръгваме си.
— Но…
— Веднага! — Вивена се обърна рязко и тръгна към пътеката. Новопридобитите й БиоХроматични сетива я уведомиха, че мъжът продължава да я гледа. Едва сега осъзна, че тъкмо очите му я бяха накарали да се почувства толкова неловко.
„Учителите говореха за това — помисли тя, докато с Парлин вървяха към един от каменните проходи към изхода. — Жизнен усет, способността да разбереш, когато някои хора са наоколо, и да разбереш кога те наблюдават. Всеки я има, в малка степен. БиоХромата я усилва.“
Щом навлязоха в прохода, усещането, че я наблюдават, изчезна и Вивена въздъхна облекчено.
— Защо си тръгваме? — попита Парлин.
— Видяхме каквото ни трябваше — отвърна Вивена.
— Да де, видяхме. Но мислех, че ще искаш да чуеш какво говорят жреците за Идрис.
Вивена замръзна.
— Какво?
Парлин се намръщи. Изглеждаше смутен.
— Мисля, че може да обявят война. Но защо? Нали имаме мирен договор?
„Господи Боже на Цветовете!“, помисли тя. Обърна се и заситни назад.
16.
— … все пак твърдя, че не можем да оправдаем военни действия срещу Идрис! — извика един жрец. Носеше синьо и златисто. Беше върховен жрец на Стилмарк. Лайтсонг не можеше точно да си спомни името му. Нанрова?
Спорът не беше неочакван. Лайтсонг се наведе напред. Нанрова, както и господарят му, Стилмарк, бяха твърди традиционалисти. Склонни бяха да оспорват всяко предложение, но се радваха на голямо уважение. Стилмарк беше почти на възрастта на Блашуивър и го смятаха за мъдър. Лайтсонг се потърка по брадичката.
На Нанрова се противопостави висшата жрица на самата Блашуивър, Инхана.
— О, я стига — заговори тя. — Наистина ли трябва отново да водим този спор? Идрис не е нищо повече от бунтовнически анклав, разположен в границите на собственото ни кралство!
— Те си живеят отделно — настоя Нанрова. — Държат земи, които бездруго не искаме.
— Земи, които не искаме ли? — възмути се върховната жрица на Блашуивър. — Те държат всички проходи към северните кралства! Всяка годна за обработване медна мина! Имат военни гарнизони достатъчно близо, за да ударят Т’Телир! И продължават да твърдят, че са управлявани от законните крале на Халандрен!
Нанрова замълча и последва изненадващо силно одобрително мърморене сред множеството наблюдаващи дебата жреци. Лайтсонг ги огледа и попита:
— Внедрила си хора, съчувстващи на каузата ти, нали?
— Разбира се — отвърна Блашуивър. — Другите също го направиха. Просто съм по-добра.
Дебатът продължи. Други жреци ставаха, за да изложат аргументи за и против нападение срещу Идрис. Говореха за грижите на народа за държавата. Част от задължението им бе да изслушват хората и да проучват проблеми от държавно значение, а след това да ги обсъждат тук, тъй че боговете — които нямаха възможността да ходят сред хората — да са в течение. Възникнеше ли проблем, боговете трябваше да отсъдят. Бяха разделени на по-малки групи, всяка с отговорност в определена област. Някои богове решаваха граждански проблеми. Други се грижеха за споразумения и мирни договори.
Идрис не беше нова тема за събранието. Само че Лайтсонг никога досега не беше виждал спорът да става толкова изричен и краен. Бяха обсъждани санкции. Блокади. Дори военен натиск. Но война? Никой не беше казал и дума все още, но всички знаеха какво обсъждат жреците.
Не можеше да разсее образите от сънищата си — видения за смърт и болка. Не ги приемаше за пророчески, но признаваше, че би трябвало да имат нещо общо с притесненията в подсъзнанието му. Боеше се, че войната е свързана с тях. Може би беше просто страхливец. От друга страна, покоряването на Идрис май щеше да реши много неща.
— Ти си зад този дебат, нали? — каза той и се извърна към Блашуивър.
— Зад това? — отвърна мило Блашуивър. — Скъпи Лайтсонг, жреците решават кои проблеми да се обсъждат. Боговете не се бъркат в такива досадни неща.
— Сигурен съм — каза Лайтсонг и се протегна. — Искаш Безжизнените ми заповеди.
— Не бих казала — отвърна Блашуивър. — Искам просто да си осведомен в случай, че…
Замълча, след като Лайтсонг я изгледа сърдито.
— О, Цветове! — изруга Блашуивър. — Разбира се, че ми трябват Заповедите ти, Лайтсонг. Иначе защо щях да си правя целия този труд да те привлека тук? Труден си за манипулиране, знаеш ли?
— Глупости. Просто трябва да ми обещаеш, че няма да правя нищо, и тогава ще направя всичко, което поискаш.
— Всичко?
— Всичко, което не изисква да правя нещо.
— Тоест нищо.
— Нима?
— Да.
— Е, това е нещо!