Блашуивър извъртя театрално очи.
Лайтсонг беше разтревожен, но се стараеше да не го показва. Не помнеше споровете за нападение да са били толкова силни. Имаше доказателство за военна подготовка в Идрис и планинците бяха усилили охраната на северните проходи. На всичкото отгоре и усилващото се убеждение, че Завърналите се са станали по-слаби, отколкото в предишните поколения. Не по-слаби в БиоХромата, просто по-малко… божествени. По-малко благодетелни, по-малко мъдри. Лайтсонг между другото беше съгласен с това.
Три години бяха минали, откакто Завърнал се беше отдал живота си, за да изцели някого. Хората ставаха нетърпеливи по отношение на боговете си.
— Има още нещо, нали? — каза той и погледна Блашуивър, която продължаваше да се изтяга на дивана си и да похапва деликатно череши. — Какво не казват?
— Лайтсонг, скъпи — отвърна тя. — Прав си. Доведем ли те на правителствени заседания, това те покварява абсолютно.
— Просто не обичам тайни. Мозъкът ме засърбява от тях, не ми дават да спя нощем. Въвличането в политика е като смъкване на превръзка — по-добре да оставиш болката да свърши по-бързо.
Блашуивър присви устни.
— Пресилена аналогия, скъпи.
— Най-доброто, което мога в момента, опасявам се. Нищо не затъпява ума по-бързо от политиката. Та значи казваше…
— Казах ти вече — изсумтя тя. — Центърът на всичко това е онази жена.
— Кралицата. — Той погледна към кралската ложа.
— Пратиха неподходящата — каза Блашуивър. — По-малката сестра вместо по-голямата.
— Знам — отвърна Лайтсонг. — Хитро от тяхна страна.
— Хитро ли? Направо е гениално. Знаеш ли колко пари похарчихме през тези двайсет години, за да шпионираме и да проучваме най-голямата дъщеря? Онези от нас, които решиха да са по-предпазливи, дори проучваха втората дъщеря, тази, която стана монахиня. Но най-малката? Никой изобщо не помисли за нея.
„А идрианците ни пращат случаен елемент — помисли Лайтсонг. — Елемент, който разстройва планове и кроежи, по които политиците ни са работили десетилетия.“
Наистина беше гениално.
— Никой нищо не знае за нея — каза намръщено Блашуивър. Явно не обичаше да я изненадват. — Шпионите ми в Идрис твърдят, че е маловажна… което ме кара да се тревожа, че е дори още по-опасна, отколкото се опасявах.
Лайтсонг повдигна вежда.
— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?
— Така ли? А я ми кажи, ти какво би направил, ако искаше да внедриш агент в двора? Не би ли поставил например примамка, която да можеш да изложиш на показ, за да отвлечеш вниманието от истинския агент, когото си могъл да обучиш тайно, със секретна задача?
Лайтсонг се замисли. „Има право.“ Може би. Животът сред коварни хора обикновено кара човек да вижда заговори навсякъде. Само че заговорът, за който намекваше Блашуивър, можеше да се окаже опасен. Какъв по-добър начин да вкараш убиец до Бога крал от това да пратиш девица, която да се омъжи за него?
Не, едва ли беше това. Убийството на Бога крал щеше само да вбеси Халандрен. Но ако бяха пратили жена, опитна в изкуството на манипулацията — жена, която можеше тайно да отрови ума на Бога крал…
— Трябва да сме готови да действаме — каза Блашуивър. — Няма да седя и да позволя кралството ми да бъде издърпано изпод краката ми — няма да се оставя да бъда низвергната като кралската фамилия някога. Ти контролираш една четвърт от нашите Безжизнени. Това са десет хиляди войници, които нямат нужда да се хранят и които могат да настъпват неуморно. Ако убедим другите трима със Заповеди да се присъединят към нас…
Лайтсонг помисли за миг, кимна и се изправи.
— Къде отиваш? — попита Блашуивър и се надигна.
— Мисля да се поразтъпча.
— Къде?
Лайтсонг погледна към кралицата.
— О, благословени Цветове — отрони Блашуивър с въздишка. — Лайтсонг, недей да проваляш всичко. Нещата са на косъм.
— Ще се постарая да вървя по него.
— Не мога да те убедя да не контактуваш с нея, нали?
— Скъпа — отвърна Лайтсонг. — Трябва поне да си поприказвам с нея. Нищо не би било по-непоносимо от това да бъдеш свален от власт от човек, с когото не си провел дори един мил разговор.
Сини пръсти беше изчезнал някъде по време на дворцовото заседание. Сири не бе забелязала — беше твърде залисана да следи дебата на жреците.
Сигурно не беше разбрала. Не беше възможно да мислят за нападение срещу Идрис, разбира се. Какъв смисъл имаше това? Какво щеше да спечели Халандрен?
Щом жреците приключиха спора си по тази тема, Сири се обърна към една от слугините и попита:
— За какво беше това?
Жената наведе очи, без да отвърне.