Беше много по-млада, отколкото бе очаквал. Едва-що съзряла. Изглеждаше смутена, когато й кимна, докато изчакваше жреците му да нагласят мебелите за него. После седна и прие купата с гроздови зърна от слугините на кралицата, без да бърза.
— Ваше величество — заговори Лайтсонг. — Удоволствие е да се срещна с вас, убеден съм.
Момичето се поколеба.
— Убеден сте?
— Фигура на речта, скъпа — каза Лайтсонг. — Досадно клише… което е съвсем на място, макар и досадно, след като аз самият съм доста досадна личност.
Момичето кривна глава. „Цветове — помисли Лайтсонг, спомнил си, че периодът й на изолация едва-що е приключил. — Вероятно съм единственият Завърнал се, когото е срещала освен Бога крал. Колко лошо първо впечатление.“ Но нищо не можеше да се направи. Лайтсонг беше това, което беше. Който и да беше.
— Радвам се да се запозная с вас, ваша милост — каза бавно кралицата. Извърна се, щом една от слугините й прошепна името му, и добави с усмивка: — Лайтсонг Храбрия, богът на героите.
Имаше някаква колебливост в нея. Или не беше обучена за официални обстоятелства — трудно му беше да го повярва, след като бе отраснала в дворец, — или беше доста добра актриса. Лайтсонг свъси вежди.
Пристигането на тази жена трябваше да сложи край на обсъжданията за война, но вместо това само ги беше изострило. Лайтсонг се постара да задържи очите си отворени — плашеха го образите на унищожение, които щеше да види в ума си, ако дори само примигнеше. Спотайваха се там като Привиденията на Калад, надвиснали на ръба на полезрението му.
Не можеше да приеме тези сънища за пророчески. Направеше ли го, щеше да означава, че наистина е бог. А ако беше така, щеше да има сериозен повод да се страхува.
Така че просто удостои кралицата с третата си най-очарователна усмивка и метна сочно гроздово зърно в устата си.
— Не е нужно да сте толкова официална, ваше величество. Скоро ще разберете, че аз съм най-низшият от Завърналите се. Ако можеше да се Завръщат крави, несъмнено щяха да стоят по-високо от мен.
Тя отново се поколеба — не можеше да реши как да се държи с него. Обичайна реакция.
— Може ли да попитам за естеството на визитата ви?
Прекалено официално. Не беше отпусната. Чувстваше се неловко сред същества от висок ранг. Възможно ли беше все пак да е искрена? Не. Вероятно играеше, за да го отпусне. Да го накара да я подцени. Или навярно той много разсъждаваше?
„Цветовете да ме вземат дано! Наистина не искам да се замесвам в това.“
Почти бе готов да се оттегли. Но пък нямаше да е особено учтиво от негова страна — а въпреки някои свои твърдения Лайтсонг държеше да е учтив. „По-добре да съм мил — помисли си и се усмихна. — Така, ако тя наистина заграби кралството, може би ще ме обезглави последен.“
— Питате за естеството на визитата ми? Мисля, че няма никакво естество, ваше величество, освен да изглежда естествена — нещо, в което вече се провалих, след като ви зяпах толкова дълго, като си мислех за мястото ви в цялата тази бъркотия.
Кралицата се намръщи.
Лайтсонг метна още едно зърно в устата си.
— Чудесни неща — заговори той отново и взе друго зърно. — Възхитително сладки и загърнати в собственото си малко вързопче. Подвеждащи всъщност. Толкова твърди и сухи отвън, но толкова сладки отвътре. Не мислите ли?
— Ние… нямаме грозде в Идрис, ваша милост.
— Аз съм по-скоро обратното, знаете ли — каза той. — Пухкав и хубавичък външно, без особена тежест вътрешно. Но предполагам, че това не е важно. Вие, скъпа, сте особено желана гледка. Много повече от едно гроздово зърно.
— Аз… И защо така, ваша милост?
— Не сме имали кралица от много време — каза Лайтсонг. — Отпреди моето Завръщане всъщност. И Сузеброн наистина ходеше оклюмал из двореца напоследък. Изглеждаше самотен. Добре е, че вече има жена.
— Благодаря за комплимента ви, ваша милост — отвърна кралицата.
— О, няма защо. Ще измисля още няколко, ако искате.
Тя замълча.
„Е, това беше — помисли той с въздишка. — Блашуивър беше права. Може би не трябваше да идвам.“
— Добре — каза кралицата и косата й изведнъж почервеня, щом вдигна ръце във въздуха. — Какво все пак става тук?
Той се поколеба.
— Ваше величество?
— Подигравате ли ми се?
— Не бих казал.
— Но вие сте бог! — каза тя и вдигна очи към навеса. — Тъкмо когато си помислих, че нещата в този град започват да добиват смисъл, жреците започват да ми говорят глупости, а после идвате вие! Какво да правя с вас? Приличате повече на момченце, отколкото на бог!