Лайтсонг помълча, а след това се отпусна на стола си и се усмихна.
— Разкрихте ме — каза и разпери ръце. — Убих истинския бог и заех мястото му. Дойдох да ви взема за откуп от близките ви.
— Ясно — каза кралицата и свъси вежди. — Не трябва ли обаче да сте… не знам, по-авторитетен или нещо такова?
Той разпери ръце.
— Скъпа, точно това минава за авторитетност тук в Халандрен.
Тя не изглеждаше убедена.
— Лъжа нагло, разбира се — каза той и лапна още едно зърно. — Не бива да основавате мнението си за другите на това, което мислите за мен. Всички други са много по-божествени.
— Мислех, че сте богът на храбростта.
— Формално.
— Приличате ми повече на бог на шутовете.
— Кандидатствах за поста и ме отхвърлиха — отвърна той. — Трябва да видите онзи, който върши тази работа. Вечно намръщен и ужасно грозен.
Сири го изгледа недоверчиво.
— Не лъжа този път — каза Лайтсонг. — Мъртгивър, богът на смеха. Ако изобщо има по-неподходящ бог за този пост от мен, това е той.
— Не ви разбирам — каза тя. — В този град май има много неща, които не разбирам.
„Тази жена не лъже — помисли Лайтсонг, взрян в младите й объркани очи. — Или пък е най-добрата актриса, която съм срещал.“
Това означаваше нещо. Нещо важно. Възможно беше да е имало съвсем банални причини да пратят това момиче вместо сестра й. Заболяване на по-голямата дъщеря може би. Но Лайтсонг не вярваше на това. Имаше нещо друго. Заговор, дори може би няколко заговора. Но каквито и да бяха тези заговори, тя не знаеше за тях.
„Привидения на Калад! — изруга наум Лайтсонг. — Това дете ще бъде разкъсано и хвърлено за храна на вълците!“
Но какво можеше да направи по въпроса той? Въздъхна, стана и жреците му се разшетаха да прибират нещата. Момичето го гледаше объркано. Той й кимна и се усмихна, а тя стана и приклекна в реверанс, макар че всъщност не беше длъжна. Беше кралицата му, въпреки че не беше Завърнала се.
Лайтсонг се обърна да си тръгне, но спря, понеже си спомни своите първи няколко месеца в двора и объркването, което бе изпитал. Сложи ръка на рамото й и каза тихо:
— Не им позволявай да те докопат, дете.
17.
На връщане към къщата на Лемекс Вивена разнищваше в ума си спора, който беше чула в Двора на боговете. Възпитателите й я бяха учили, че обсъжданията в Дворцовото събрание не винаги водят до действие. Само защото жреците бяха говорили за война още не означаваше, че ще има война.
Това обсъждане обаче като че ли означаваше нещо повече. Беше твърде страстно, с твърде много гласове за едната страна. Показваше, че баща й е прав и че войната е неизбежна.
Вървеше навела глава по някаква почти пуста улица. Беше започнала да разбира, че може да избегне гъмжащите тълпи, като минава през жилищните квартали на града. Хората в Т’Телир като че ли обичаха да са там, където са всички останали.
Улицата беше в богат квартал и имаше тротоар с каменни плочи от едната страна. Беше приятна за вървене. Парлин крачеше до Вивена, като спираше от време на време, за да огледа папратите и палмите. Хората в Халандрен обичаха растенията — около повечето домове имаше дървета и разцъфнали храсти. В Идрис такива домове щяха да се смятат за имения, но тук явно бяха обикновени — сигурно домове на търговци.
„Не трябва да се разсейвам — помисли тя. — Скоро ли ще нападне Халандрен? Или това е само прелюдия към нещо, което предстои да стане след месеци, може би години?“
Реалното действие нямаше да последва преди боговете да гласуват, а Вивена не беше сигурна какво ще е нужно, за да стигнат до гласуване. Поклати глава. Само един ден в Т’Телир и вече разбираше, че обучението и учебниците изобщо не са я подготвили.
Имаше чувството, че не знае нищо. И това я смущаваше. Не беше уверената веща жена, за каквато се беше смятала. Плашещата истина беше, че ако я бяха пратили да стане съпруга на Бога крал, щеше да се е оказала също толкова неспособна и объркана, колкото несъмнено беше Сири.
Завиха на един ъгъл — Вивена се беше доверила на изумителния усет за посока на Парлин, за да ги върне до къщата на Лемекс — и минаха под погледа на една от безмълвните статуи на Д’Денир. Гордият воин се извисяваше с вдигнат над главата меч, червен шал се вееше на вятъра около врата му. Изглеждаше така, сякаш тръгва на славна бран.
След малко стигнаха до къщата и Вивена замръзна, като видя, че вратата виси само на една панта. Долната част беше пропукана, сякаш я бяха ритали.
Парлин посегна към ловния нож на колана си и се огледа. Вивена се отдръпна, изнервена и обзета от желание да побегне. Но къде можеше да отиде? Наемниците бяха единствената й връзка в града. Дент и Тонк Фах би трябвало да могат да се справят с едно нападение, нали?