Някой се приближи от другата страна на вратата — БиоХроматичните й сетива я предупредиха за близостта му и тя се напрегна.
Беше Дент. Бутна счупената врата и главата му се подаде навън.
— А, вие сте.
— Какво стана? — попита тя. — Нападнаха ли ви?
— Нас да нападнат? — засмя се Дент и им махна да влязат.
Мебелите бяха натрошени, имаше дупки в стените, а картините бяха нарязани и изпочупени. Дент закрачи навътре и изрита настрана пълнежа от някакъв диван, докато вървеше към стълбището. Няколко от стъпалата също бяха счупени.
Наемникът погледна през рамо и подхвърли:
— Ами, казахме, че ще претърсим къщата, принцесо. Решихме, че няма да е лошо да се постараем.
Вивена седна много предпазливо на стола — почти очакваше да се разпадне под нея. Тонк Фах и Дент се бяха оказали много старателни в претърсването — счупили бяха всяко парче дърво в къщата, изглежда, включително краката на столовете. За щастие нейният се крепеше прилично и удържа тежестта й.
Писалището пред нея — писалището на Лемекс — беше нацепено. Чекмеджетата бяха извадени и беше открит един фалшив гръб, скривалището зад който беше опразнено. На плота имаше купчина документи и няколко торбички.
— Това е всичко — каза Дент, беше се облегнал на вратата. Тонк Фах се беше изтегнал на един счупен диван с нелепо щръкнал навън пълнеж.
— Трябваше ли да натрошите всичко? — попита Вивена.
— Трябваше да сме сигурни — отвърна Дент и вдигна рамене. — Ще се изненадате къде крият разни неща хората.
— И във входната врата? — попита намръщено Вивена.
— Бихте ли помислили да погледнете точно там?
— Не, разбира се.
— Е, на мен пък ми изглежда доста добро място за криене. Почукахме и ни се стори, че кънти на кухо. Оказа се просто различно дърво, но трябваше да проверим.
— Някои хора много захитряват, стигне ли се до криене на разни неща — каза Тонк Фах с прозявка.
— Знаете ли какво най-много мразя в това да си наемник? — попита Дент и протегна ръка.
Вивена го погледна учудено.
— Треските — каза той и размърда зачервените си пръсти.
— Не плащат рискови за тях — добави Тонк Фах.
— О, стига с тия тъпотии — каза Вивена и зарови из нещата на масата. Едната от торбичките звънна обещаващо и Вивена я развърза.
Вътре лъсна злато. Много злато.
— Малко над пет хиляди марки — каза лениво Дент. — Лемекс го беше скътал из цялата къща. Намерихме и в крака на стола, на който седите.
— По-лесно стана като намерихме листа, с който си е напомнял къде е скрил всичко — добави Тонк Фах.
— Пет хиляди марки? — Вивена усети как косата й леко изсветля от стъписването.
— Лемекс, изглежда, е скътал доста в малкия си полог — изкиска се Дент. — Това, плюс многото Дъх, който държеше… Трябва да е измъкнал от Идрис повече, отколкото предполагах.
Вивена зяпна торбичката. После погледна Дент.
— Вие… дадохте ми го. Можеше да го вземете и да го похарчите!
— Всъщност взехме — отвърна той. — Десетина монети, за обяд. Би трябвало скоро да пристигне.
Вивена го погледна в очите.
— Не говорех ли точно за това, Тонк? — каза Дент на по-едрия мъж. — Ако бях, да речем, иконом, щеше ли да ме гледа така? Само защото не съм взел парите и не съм избягал? Защо всички очакват от един наемник да ги ограби?
Тонк Фах изсумтя и се протегна отново.
— Прегледайте документите, принцесо — каза Дент, срита дивана на Тонк Фах и кимна към вратата. — Ние ще изчакаме долу.
Тонк Фах изсумтя недоволно, че трябва да стане, но стана. По гърба му беше полепнал пълнеж от разпрания диван. Вивена се загледа след тях и скоро чу долу дрънчене на чинии. Сигурно бяха пратили за обяда някое от уличните хлапета, които предлагаха услугите си да донесат храна от близкия ресторант.
Ставаше все по-несигурна какво ще прави в града. Но все пак разполагаше с Дент и Тонк Фах и — изненадващо — усещаше, че е все по-привързана към тях. Колко войници във войската на баща й — всички до един добри мъже — щяха да устоят да не избягат с пет хиляди златни марки? У тези наемници имаше нещо повече, отколкото издаваха.
Тръсна глава и насочи вниманието си към нещата на писалището.
След няколко часа Вивена седеше сама, а свещта догаряше и капеше восък върху нацепения ъгъл на писалището. Отдавна беше спряла да чете. Блюдо с изстинала храна стоеше неизядено до вратата.
На писалището пред нея лежаха разпръснати писма. Беше й отнело известно време, докато ги подреди. Повечето бяха изписани с познатия почерк на баща й. Не с почерка на писаря на баща й. А на баща й. Това беше първата й податка. Той пишеше лично само най-съкровената си, най-тайната си кореспонденция.