Много хора искаха да я тласнат в различни посоки, но никой всъщност не благоволяваше да й каже как да направи това, което искат — а някои дори не благоволяваха да й кажат какво искат. Единственото, което постигаха, беше, че я ядосваха. Не беше изкусителка. Представа нямаше как да накара Бога крал да я пожелае — особено след като се ужасяваше той да не направи точно това.
Върховният жрец Трилидийс й беше дал заповед. Точно затова смяташе да му покаже как реагира на заповеди, особено когато бяха свързани със заплахи. Тази нощ щеше да влезе в спалнята на краля, да седне на пода и да откаже да се съблече. Щеше да се противопостави на Бога крал. Той не я искаше. Добре. Омръзнало й беше да я гледа влюбено всяка нощ.
Смяташе да му обясни всичко това недвусмислено. Ако искаше да я види отново гола, трябваше да заповяда на слугите да я съблекат. Съмняваше се, че щеше да го направи. Не беше направил никакъв жест към нея, а докато властваше над дебатите на Събранието, не беше направил нищо освен да седи и да наблюдава. Сири започваше да добива ново впечатление за този Бог крал. Беше човек с прекалено много власт и беше станал мързелив. Беше човек, който имаше всичко и затова не си правеше труда да прави каквото и да било. Беше човек, който очакваше други да вършат нещата вместо него. Хора като него я дразнеха. Напомняше й за един капитан на стражата в Идрис, който настойчиво караше хората си да работят упорито, докато той самият прекарваше следобедите си в игра на карти.
Време беше да се опълчи на Бога крал. Не само това — време беше жреците му да се научат, че не могат да издевателстват над нея. Омръзнало й беше да я използват. Тази нощ щеше да реагира. Това беше решението й. И то я правеше нервна като всички Цветове.
Обърна се към Сини пръсти, наведе се към него и прошепна:
— Те наистина ли ме наблюдават всяка нощ?
Той като че ли пребледня. Огледа се и поклати глава.
Сири се намръщи. „Но Трилидийс знае, че не съм лягала с Бога крал.“
Сини пръсти вдигна пръст, посочи очите си и поклати глава. След това посочи ушите си и кимна. После посочи една врата по-нататък по коридора.
„Подслушват“, помисли Сири.
Сини пръсти се наведе към нея.
— Никога не биха наблюдавали, Съсъд — прошепна й. — Не забравяйте, Богът крал е най-святото от всички божества. Да го видят гол, да го наблюдават със съпругата му… не, не биха посмели. Но могат да слушат.
Тя кимна.
— Загрижени са много за наследник.
Сини пръсти се заозърта нервно.
— Наистина ли представлявам опасност за тях? — попита тя.
Той я погледна в очите и кимна.
— Повече, отколкото разбирате, Съсъд. — След това се отдръпна и махна към вратата.
— Трябва да ми помогнеш! — каза тя.
Той поклати глава и вдигна ръце. „Не мога. Не сега.“ После бутна вратата, поклони се и заситни по коридора, като се озърташе през рамо.
Тя го изгледа намръщено. Скоро трябваше да го притисне и да разбере какво знае всъщност. Дотогава обаче имаше да ядоса други хора. Обърна се и надникна в тъмната стая. Нервността й се върна.
„Разумно ли е?“ Никога не беше имала проблем с това да се държи войнствено. И все пак… животът й не беше като преди. Страхът на Сини пръсти я беше изнервил още повече.
Непокорство. Това винаги беше нейният начин да привлече внимание. Не се беше държала упорито ей така, напук. Просто не можеше да се мери с Вивена, затова беше правила обратното на всичко, което очакваха от нея. Непокорството й беше вършило добра работа в миналото. Нали? Баща й винаги й се ядосваше, а Вивена винаги се държеше с нея като с дете. Хората в града я обичаха, но някак по задължение.
„Не — реши Сири. — Не мога да се върна към онова. На хората в този дворец — в двора — не можеш да се опълчиш само защото си ядосана.“ Ако се противопоставеше на дворцовите жреци, щяха да й заръмжат, както правеше баща й. Щяха да й покажат какво наистина означава да си под тяхната власт.
Но какво да направи? Не можеше да продължава да се съблича и да коленичи на пода гола, нали?
Объркана и малко ядосана на себе си, тя влезе в тъмната стая и захлопна вратата.
Богът крал чакаше в ъгъла, скрит в сенките както винаги. Сири се обърна към него и се взря в прекалено спокойното му лице. Знаеше, че трябва да се съблече и да коленичи, но не го направи.
Не защото беше непокорна. Нито дори защото беше ядосана или раздразнена. А защото й бе омръзнало да се чуди. Кой беше този човек, който можеше да властва над богове и да пречупва светлината със силата на своята БиоХрома? Дали не беше всъщност просто един разглезен безделник?