— Защо не?
— Заради многото, които го вярват.
— И трябва да продължавам да ги заблуждавам ли?
Ларимар поклати глава.
— Не е заблуждаване. Не е толкова необичайно други да имат вяра в някого повече, отколкото той самият в себе си.
— А това не ти ли изглежда малко странно в моя случай?
Ларимар се усмихна.
— Ако не познават темперамента ви, не. Е, какво предизвика това?
Лайтсонг отново се загледа в балдахина.
— Блашуивър иска Заповедите ми за Безжизнените.
— Да.
— Тя ще унищожи новата ти кралица — каза Лайтсонг. — Блашуивър се безпокои, че кралските хора в Идрис въртят игра за трона на Халандрен.
— Не сте ли съгласен?
Лайтсонг поклати глава.
— Не е това. Вероятно играят. Но работата е, че не смятам, че момичето — кралицата — знае, че е част от нещо важно. Притеснен съм, че Блашуивър ще прекърши детето от страх. Притеснен съм, че ще е твърде агресивна да ни въвлече във война, след като все още не знам дали е правилно.
— Като че ли вече се ориентирате добре във всичко това, ваша милост — каза Ларимар.
— Не искам да се въвличам, Съсел — отвърна Лайтсонг. — Но се чувствам засмукан.
— Длъжен сте да се намесите, за да можете да водите кралството си. Не можете да избегнете политиката.
— Мога, ако не ставам от леглото.
Ларимар повдигна вежда.
— Не го вярвате искрено, нали, ваша милост?
Лайтсонг въздъхна.
— Няма да ми четеш лекция за това как дори бездействието ми има политически последици, нали?
Ларимар се поколеба.
— Може би. Харесва ли ви, или не, вие сте част от делата на кралството — и им въздействате дори ако останете в леглото си. Ако не направите нищо, тогава проблемите са точно толкова по ваша вина, колкото ако вие сте ги причинили.
— Не — заяви Лайтсонг. — Мисля, че грешиш. Ако не правя нищо, тогава поне не мога да разваля нещата. Разбира се, мога да ги оставя да се развалят, но не е същото. Наистина не е, каквото и да казват хората.
— А ако с действието си ги направите по-добри?
Лайтсонг поклати глава.
— Няма да стане. Познаваш ме достатъчно добре.
— Да, ваша милост — каза Ларимар. — Познавам ви може би по-добре, отколкото си мислите. Винаги сте били един от най-добрите хора, които съм познавал.
Лайтсонг завъртя очи, но спря, забелязал изражението на Ларимар.
„Най-добрите хора, които съм познавал…“
Лайтсонг се надигна.
— Познавал си ме! — Вдигна обвинително пръст. — Затова си избрал да бъдеш моят жрец. Познавал си ме преди! Преди да умра!
Ларимар не отвърна нищо.
— Кой бях аз? — попита Лайтсонг. — Добър човек, твърдиш. Какво точно в мен ме правеше добър?
— Нищо не мога да кажа, ваша милост.
— Вече каза нещо. По-добре е да продължиш. Няма връщане.
— Вече казах твърде много.
— Хайде — подкани го Лайтсонг. — Съвсем малко. От Т’Телир ли бях? Как умрях? — „Коя е тя, жената, която виждам в сънищата си?“
Ларимар отново замълча.
— Заповядвам ти да говориш…
— Не можете. — Ларимар се усмихна и стана. — Това е като дъжда, ваша милост. Можете да кажете, че искате да заповядате на времето да се промени, но дълбоко в себе си не го вярвате. То не се подчинява, аз също.
„Удобна теология — помисли Лайтсонг. — Особено когато искаш да скриеш някои неща от боговете си.“
Ларимар се обърна да си тръгне.
— Чакат ви рисунки за преценка, ваша милост. Съветвам ви да позволите на слугите си да ви изкъпят и да ви облекат, за да можете да се заемете с ежедневната си работа.
Лайтсонг въздъхна и разкърши рамене. „Как точно ми го направи това?“ Ларимар изобщо не беше разкрил нещо, но Лайтсонг вече беше преодолял пристъпа си на меланхолия. Изгледа накриво жреца, който стигна до вратата и махна на слугите да се върнат. Може би справянето с намусени божества беше част от служебната му характеристика.
„Но… той ме е познавал преди — помисли Лайтсонг. — И сега е моят жрец. Как е станало това?“
— Съсел — извика Лайтсонг и жрецът се обърна предпазливо: явно очакваше богът му да зарови още в миналото.
— Какво да направя? — попита Лайтсонг. — С Блашуивър и кралицата?
— Не мога да ви кажа, ваша милост — отвърна Ларимар. — Разбирате ли, ние се учим от това, което правите вие. Ако аз ви наставлявам, не печелим нищо.
— Освен може би живота на едно младо момиче, което използват като пионка.
Ларимар помълча.
— Направете най-доброто, ваша милост. Само това бих могъл да посъветвам.
„Страхотно“, помисли Лайтсонг, докато се надигаше. Не знаеше кое е „най-доброто“.
Честно казано, никога не си беше правил труда да го разбере.
19.