— Тази е добра — каза Дент, докато оглеждаше къщата. — Здрава дървена облицовка. Ще се натроши много чисто.
— Мда — добави Тонк Фах и надникна в един от килерите. — И има много място за склад. Бас слагам, че само тук може да се поберат поне пет-шест трупа.
Вивена изгледа накриво двамата наемници и те се изкискаха. Къщата не беше толкова хубава като на Лемекс, но пък тя не искаше да се набива на очи. Беше една от многото, построени в редица покрай добре поддържана улица. По-дълбока, отколкото широка, сградата беше обградена от двете страни с палми, които скриваха гледката в случай, че някой се опиташе да шпионира от съседните сгради.
Вивена беше доволна. Отчасти се притесняваше, че ще живее в дом, който — макар да беше скромен според мерките в Халандрен — беше голям почти колкото кралския дворец в Идрис. Само че двамата с Парлин бяха огледали и отхвърлили къщи в по-евтини райони на града. Тя не искаше да живее някъде, където щеше да я е страх да излиза нощем, особено след като се безпокоеше, че Дъхът й може да я превърне в жертва.
Заслиза по стълбите и наемниците я последваха. Къщата имаше три етажа — малък горен етаж със спални, основния с кухня и дневна, и мазе за склад. Сградата беше оскъдно обзаведена и Парлин беше отишъл да купи още мебели. Тя не беше искала да харчи пари за това, но Дент бе изтъкнал, че трябва поне да се опитат да поддържат добро впечатление, за да не привлекат нежелано внимание.
— За къщата на стария Лемекс скоро ще се погрижат — увери я той. — Намекнахме тук-там из подземния свят, като споменахме, че старецът е мъртъв. Каквото не сме обрали, някоя банда крадци ще се погрижи да го изнесе още тази нощ. До утре градската стража ще е там и ще решат, че къщата е ограбена. На сестрата е платено, а и тя изобщо не знаеше кой беше всъщност Лемекс. След като никой не отиде да плати за погребалната служба, властите ще конфискуват къщата и ще изгорят тялото с други длъжници.
Вивена пребледня.
— Не звучи много почтително.
Дент вдигна рамене.
— Какво искате да направите? Да го вземете лично от костницата ли? Да го погребете с идрианска церемония?
— Добър начин да накарате хората да задават въпроси — подхвърли Тонк Фах.
— По-добре просто да оставим други да се оправят с това — каза Дент.
— Сигурно. — Вивена се обърна от стълбището и влезе в дневната. — Просто ме притеснява, че ще оставим за тялото му да се погрижат…
— Кои? — попита с насмешка Дент. — Езичници?
Вивена не го погледна.
— Старецът май не се притесняваше много от езически неща — подхвърли Тонк Фах. — Не и с толкова много Дихания, които беше насъбрал. Разбира се, татенцето ви му даде пари да ги купи, нали?
Вивена затвори очи.
„Сега ти държиш същите тези Дихания — каза си наум. — Не си невинна във всичко това.“
Не беше имала избор. Можеше само да се надява и да приеме, че баща й се е чувствал в същото положение — без друг избор, освен да направи онова, което изглеждаше грешно.
След като нямаше мебели, Вивена придърпа роклята си и седна на дървения под, с ръце в скута. Дент и Тонк Фах седнаха до стената. Чувстваха се също толкова удобно на коравия дървен под, колкото в меки кресла.
— Добре, принцесо — заговори Дент, измъкна един лист от джоба си и го разгъна. — Имаме някои планове за вас.
— Какви?
— Първо, можем да ви уредим среща с някои от съюзниците на Вахр.
— Кой точно беше този човек? — попита Вивена намръщено. Не й харесваше идеята, че ще работи с революционери.
— Вахр беше работник на багрилните плантации — каза Дент. — Нещата стават лоши понякога на онези полета — дълги часове работа, само храна за заплата. Преди около пет години на Вахр му хрумна гениалната идея, че ако успее да убеди достатъчно от другите работници да му дадат Дъха си, би могъл да използва силата, за да вдигне бунт срещу надзирателите. Превърна се в герой за хората във външните цветни плантации дотолкова, че чак привлече вниманието на Двора на боговете.
— Всъщност така и не получи възможност да вдигне истинско въстание — каза Тонк Фах.
— С какво са ни полезни хората му тогава? — попита Вивена. — След като изобщо не са имали шанс да успеят.
— Е, вие изобщо не споменахте за въстание или нещо такова — каза Дент. — Искахте само за Халандрен да стане тежко, когато тръгнат на война.
Вивена кимна.
— Добре. Да се срещнем с тях тогава.
— Просто за да го знаете, принцесо. Те не са особено… изтънчени.
— Не ме притеснява бедността или хора с малки доходи. Аустре гледа еднакво на всички хора.
— Нямах предвид това — каза Дент и се почеса по брадичката. — Не че са селяни, просто… добре, когато малкият бунт на Вахр тръгна зле, тези хора се оказаха достатъчно умни, за да се измъкнат бързо. Това означава, че изобщо не му бяха предани, преди всичко.