— С други думи — намеси се Тонк Фах, — бяха просто банда гадни типове и престъпни босове, които сметнаха, че Вахр може да се окаже добър източник на лесно влияние или пари.
„Страхотно“, помисли Вивена и попита:
— И защо да се свързваме с такива хора?
Дент сви рамене.
— Все трябва да започнем отнякъде.
— Другите неща в списъка са малко по-забавни — каза Тонк Фах.
— И какви са те?
— Нападение на складове на Безжизнените например — каза с усмивка Дент. — Няма да можем да избием съществата — не и без да привлечем останалите към нас. Но бихме могли да объркаме начина, по който действат.
— Изглежда опасно — каза Вивена.
Дент погледна Тонк Фах и той се подсмихна.
— Какво? — попита Вивена.
— Плащане за риск — каза Тонк Фах. — Може да не крадем от парите ви, но не бихме имали нищо против да ви вземем повечко за изключителен риск.
Вивена завъртя очи.
— Освен това — продължи Дент, — доколкото схващам, Лемекс искаше да затрудни снабдяването на града с храна. Идеята всъщност е добра. На Безжизнените не им трябва храна, но хората в поддържащата структура на армията трябва да ядат. Затрудним ли снабдяването, може би ще започнат да се притесняват дали могат да си позволят продължителна война.
— Това звучи по-разумно — каза Вивена. — Какво сте намислили?
— Нападаме търговски кервани — каза Дент. — Палим стоката и нанасяме щети. Правим го да изглежда уж че са разбойници или дори останки от поддръжниците на Вахр. Това би трябвало да обърка някои хора в Т’Телир и може би ще затрудни жреците да тръгнат на война.
— Жреците въртят повечето търговия в града — добави Тонк Фах. — Имат нужните пари, тъй че обикновено държат запасите. Подпалим ли това, което смятат да използват за войната, ще са по-колебливи да нападнат. А това ще спечели повече време за народа ви.
Вивена преглътна.
— Плановете ви са… малко по-насилствени, отколкото допусках.
Наемниците се спогледаха.
— Виждаш ли — каза Дент. — Точно от това получаваме лошата си репутация. Хората ни наемат да свършим трудни неща — например да подроним способността на една държава да води война, — а после се оплакват, че сме прекалено насилствени.
— Много нечестно — съгласи се Тонк Фах.
— Може би тя би предпочела да купим кутрета за всички нейни врагове, после да им ги пратим с мили извинителни бележки и да ги помолим да престанат да бъдат толкова зли.
— А после — добави Тонк Фах, — след като не престанат, бихме могли да убием кутретата!
— Добре — каза Вивена. — Разбирам, че трябва да приложим твърда ръка, но… наистина. Не искам народът на Халандрен да гладува заради това, което правим.
— Принцесо — заговори Дент с по-сериозен тон. — Тези хора искат да нападнат отечеството ви. Гледат на фамилията ви като на най-голямата съществуваща заплаха за властта им — и ще се погрижат никой от кралската кръв да не остане жив, за да им се опълчи.
— Взимат дете от сестра ви, за да стане следващият Бог крал — добави Тонк Фах, — след това избиват всички други лица с кралска кръв. Така никога повече няма да се притесняват от вас.
Дент кимна.
— Баща ви и Лемекс бяха прави. Халандрен може да загуби всичко, ако не ви нападне. И доколкото разбирам, на вашия народ ще му трябва и най-малката помощ, която можем да им дадем. Това означава да направим всичко, което можем — да подплашим жреците, да разбием резервите им, да отслабим армиите им — за да помогнем.
— Не можем да спрем войната — добави Тонк Фах. — Можем само да направим боя малко по-честен.
Вивена си пое дълбоко дъх и кимна.
— Добре, значи ще…
В този момент вратата на къщата рязко се отвори и изтрещя в стената. Вивена вдигна глава. На прага стоеше висок мъж с необичайно големи мускули и плоско лице. Отне й миг, докато засече другата странност в него.
Кожата му беше сива. Очите му също. Никакъв цвят нямаше по него и Извисяванията й подсказаха, че няма нито един Дъх. Безжизнен войник.
Вивена скочи и едва се сдържа да не извика от ужас. Заотстъпва от грамадния войник. Съществото просто стоеше неподвижно, дори не дишаше. Очите му я проследиха — очи на жив мъртвец.
Незнайно защо това й се стори най-изнервящото.
— Дент! Какво чакате? Нападайте!
Наемниците останаха където си бяха, изтегнати на пода. Тонк Фах едва отвори едното си око.
— О — каза с досада Дент. — Изглежда, градската стража ни е открила.
— Жалко — подхвърли Тонк Фах. — Това като че ли щеше да се окаже забавна работа.
— Нищо освен екзекуция не ни чака вече — измърмори Дент.