— Разкази? — попита Сири.
Той посочи думата. Сири погледна внимателно, мъчеше се да различи някакъв скрит смисъл или тайнствен текст. Въздъхна и вдигна очи към него.
— Защо просто не ми кажеш?
Той поклати мълчаливо глава. После отвори устата си. На смътната светлина от камината Сири видя нещо стъписващо.
Богът крал на Халандрен нямаше език.
Имаше зараснала рана. Едва можа да я види, след като присви очи и погледна внимателно. Нещо беше станало с него, някаква ужасна злополука беше изтръгнала езика му. Или… дали не беше отрязан нарочно? Защо някой щеше да отреже езика на самия крал?
Отговорът я осени почти мигновено.
„БиоХроматичният дъх“ — осъзна тя, спомнила си един почти забравен урок от детството си. „За да Пробуди предмети, човек трябва да даде Заповед. Думи, изречени ясно и отривисто. Никакво заваляне или мърморене не е допустимо, иначе Дъхът няма да подейства.“
Богът крал извърна очи настрани, сякаш засрамен. Вдигна книгата, притисна я до гърдите си и понечи да стане.
— Не, моля те — промълви Сири, протегна ръка и го докосна по китката.
Богът крал замръзна. Тя веднага отдръпна ръката си.
— Отвращението ми не беше заради… устата ти — прошепна Сири. — А защото разбрах какво ги е накарало да ти го направят.
Богът крал я погледна, а после бавно седна отново. Задържа се достатъчно далече, за да не се докосват, и тя повече не посегна към него. Но много внимателно — почти с благоговение — отново постави книгата на леглото. Отвори я отново на първата страница и погледна Сири умолително.
— Не можеш да четеш, така ли? — прошепна тя.
Той кимна.
— Това е тайната — промълви Сири. — Онова, от което Сини пръсти толкова се страхува. Ти не си крал, а марионетка! Фигурант. Жреците ти те извеждат да те показват, дадена ти е толкова силна БиоХроматична аура, че кара хората да падат на колене от удивление. Но са ти отнели езика, за да не можеш никога да я използваш, и изобщо не са те научили да четеш, за да не научиш твърде много или да общуваш с други.
Той седеше, извърнал очи.
— И всичко това за да могат да те държат под властта си. — „Нищо чудно, че Сини пръсти беше толкова уплашен. Щом могат да направят това на собствения си бог… тогава всички останали не сме нищо за тях.“
Вече беше ясно защо са толкова изрични тя да не говори с краля — да не говорим да го целува. Ясно беше защо изпитваха такава неприязън към нея. Безпокояха се, че някой остава насаме с Бога крал. Някой, който може да разкрие истината.
— Съжалявам — прошепна Сири.
Той поклати глава, а след това я погледна в очите. В тях имаше сила, каквато не беше очаквала, че е възможно да се намери у човек, живял толкова обгрижвано и изолирано като него. А после погледна надолу и отново посочи думите на страницата. Първата дума. Първата буква всъщност.
— Това е буквата „ро“ — каза Сири с усмивка. — Мога да те науча да ги четеш всичките, ако искаш.
Жреците имаха право да се безпокоят.
21.
Вашер стоеше на върха на двореца на Бога крал и гледаше снишаващото се над джунглите слънце. Залезът беше ярък, с бляскави цветове, красиви червени и оранжеви оттенъци, обагрили короните на дърветата. А после слънцето се скри и цветовете повехнаха.
Казваха, че преди човек да умре, БиоХроматичната му аура изведнъж лумва ярко. Като сърце, отдаващо сетния си удар, като последен напор на вълна, преди да се оттегли приливът. Вашер го беше виждал, но не при всяка смърт. Събитието беше рядко, също като съвършен залез.
„Драматично“, подхвърли Нощна кръв.
„Залезът ли?“, попита Вашер.
„Да.“
„Ти не можеш да го видиш“, отвърна той на меча си.
„Но мога да усетя как ти го виждаш. Пурпур. Като кръв във въздуха.“
Вашер не отговори. Мечът не можеше да вижда. Но с могъщата си извърната БиоХрома можеше да усеща живот и хора. Нощна кръв бе сътворен, за да брани и двете. Странно беше колко лесно и бързо защитата може да причини унищожение. Вашер понякога се чудеше дали двете всъщност не са едно и също. Защитиш цвете — унищожаваш животинките, които искат да се нахранят с него. Защитиш здание — унищожаваш растенията, които може да са израснали в пръстта.
Защитиш човек. Понасяш унищожението, което твори той.
Макар да беше тъмно, усещането за живот на Вашер беше силно. Долавяше дори тревата, която растеше долу, и знаеше колко е далече. С повече Дъх можеше дори да е почувствал лишея, израснал по камъните на двореца. Коленичи и отпусна длан на коляното си, а другата — на каменния зид.
— Подсили ме — Заповяда той и Издиша. Крачолите на панталоните му се вкочаниха и от черния камък под него избликна петно цвят. Черното беше цвят. Не го беше помислял, преди да стане Пробуждащ. Пискюлите, увиснали от маншетите му, се стегнаха. Както беше коленичил, можеха също да се увият отдолу около стъпалата му.