— Паднало въже — промълви той на съществото, което бе вдигнало сивите си очи към него. Щом защитната фраза беше изречена, Вашер вече можеше да впечата заповед в животинката, също като при обикновено Пробуждане. — Тичай. Скачай. Хапи всички, само не и мен. Паднало въже. — Последните две думи заключиха впечатването, за да не може друг да Заповяда на катерицата.
Катерицата се огледа и се шмугна през вратата, през която бяха избягали слугите. Вашер се изправи и забърза след нея с надеждата, че това разсейване ще му спечели време. И наистина, почти веднага чу викове, последвани от трополене и крясъци.
Трудно беше да се спре Безжизнен, особено със заповед да хапе.
Вашер се усмихна.
„Можехме да ги убием“, каза Нощна кръв.
Вашер се втурна натам, накъдето сочеха сведенията му. Мястото беше белязано от разцепена дъска в стената, външно — просто знак за износване на сградата. Наведе се — надяваше се осведомителят му да не го е излъгал. Затърси по пода и замръзна, щом намери скритото резе.
Дръпна го и отвори капака на пода. Палатите на Завърналите се уж трябваше да имат само един етаж. Усмихна се.
„А ако този тунел няма изход?“, попита Нощна кръв, щом Вашер се спусна в дупката: разчиташе, че Пробуденото му облекло ще смекчи падането.
„Тогава може би ще се наложи да убием доста хора“, помисли Вашер. Само че сведенията му до този момент бяха добри. Подозираше, че и останалото ще се окаже точно.
Жреците на Многоцветните тонове, изглежда, криеха някои неща от хората в кралството. И от боговете също.
22.
Уедърлав, богът на бурите, взе една от дървените сфери от полицата. Беше направена да запълва дланта на бог и беше утежнена в средата с олово. Беше с издълбани пръстени по повърхността и боядисана в тъмносиньо.
— Дублираща сфера? — учуди се Лайфблесър. — Дързък ход.
Уедърлав погледна през рамо малката група богове. Лайтсонг беше сред тях, отпиваше сладка портокалова напитка, подсилена с някакъв алкохол. Преди няколко дни беше позволил на Ларимар да го склони да се вдигне от леглото, но все още не беше решил как да постъпи.
— Дързък ход, да — каза Уедърлав. Подхвърли кълбото във въздуха и го улови. — Кажи ми, Лайтсонг Храбри. Благославяш ли това хвърляне?
Другите богове се изкискаха. Бяха четирима играещи. Както обикновено, Уедърлав носеше халат в зелено и златно, провиснал от едното му рамо и увит около кръста му до средата на бедрото. Дрехата — наподобяваща древното облекло на Завърналите се от рисунки отпреди векове — подчертаваше изваяните му мускули и божествената му фигура. Той стоеше на ръба на терасата и беше негов ред да хвърля.
Зад него седяха другите трима. Лайтсонг отляво и Лайфблесър — богът на лечението — в средата. Труткол, богът на природата, седеше най отдясно, облечен в пъстро наметало и униформа в тъмнокафяво и бяло.
Тримата богове представляваха вариация на тема. Ако Лайтсонг не ги познаваше добре, трудно щеше да ги различи един от друг. Всеки се извисяваше на близо седем стъпки, с издути мускули, на които всеки смъртен щеше да завиди. Вярно, Лайфблесър имаше кафява коса, докато на Уедърлав беше руса, а на Труткол черна. Но и тримата имаха еднакви скулести лица, съвършена прическа и вътрешно присъщо безупречно изящество, което ги отличаваше като Завърнали се божества. Само облеклата им всъщност предлагаха някакво разнообразие.
Лайтсонг отпи от чашата си.
— Да благословя хвърлянето ти ли, Уедърлав? Не сме ли в състезание един срещу друг?
— Предполагам — отвърна богът и подхвърли дървената топка в ръката си.
— Защо да те благославям тогава, щом хвърлянето ти е срещу мен?
Уедърлав само се подсмихна, отметна ръката си назад и хвърли дървената топка надолу по склона. Тя подскочи, затъркаля се по тревата и най-сетне спря.
Този участък от двора бе всъщност просторно игрище с въжета и колчета. Жреци и слуги щъкаха от двете страни, отбелязваха и събираха точките, за да не се налага да го правят боговете.
Тарачин беше сложна игра, играна само от богатите. Лайтсонг така и не си беше направил труда да научи правилата й.
Струваше му се по-забавно да играе, без да има представа какво точно прави.
Следващото хвърляне беше негово. Той стана и взе една от дървените топки на лавицата — избра я според цвета на питието си. Оранжева. Подхвърли я в ръка, а след това — без да обръща внимание накъде хвърля — я метна надолу и тя излетя по-силно, отколкото може би трябваше — съвършените тела хвърлят силно. Точно това бе една от причините игралното поле да е толкова голямо — трябваше да отговаря на мащабите на боговете, тъй че, докато играеха, им трябваше високият ъгъл на издигнатата тераса, за да наблюдават играта си.